— Колко мило.
— Точно така.
— А сега ще пристъпим ли към действия?
— Точно си мислех, че бихме могли.
— А ако ни видят?
Тревистото възвишение край реката беше открито и всеки, който решеше да се разходи насам, щеше да ги види.
— Отказваш ли се?
Знаеше предварително какъв ще бъде отговорът.
— Колко безцеремонно звучиш.
Защото вече имаше достатъчно опит, помисли си младият мъж, но вместо тази забележка, която щеше да предизвика спорове, каза:
— Ще те покрия с тялото си.
— Това би ми допаднало — прошепна тя.
Искаше й се да го усети върху себе си, и по себе си, и в себе си. Искаше й се да бъде притежавана, да усети силния му гръб под дланите си, искаше й се силата на бясното му, необуздано желание да я накара да се почувства слаба и изгаряща от копнеж.
— Побързай — каза Флора.
— Цялата нощ е пред нас. Няма защо да бързам.
— Ще го направиш заради мен.
Думите й прозвучаха заплашително.
— Ммм — промърмори с усмивка Адам. — Това ми се струва познато. Да не би да мислиш да проявяваш сексуална взискателност.
— И то винаги.
Миглите му се спуснаха надолу, така че от очите му останаха да се виждат само две тесни цепки.
— Това звучи много приятно.
— Надявах се да бъде така.
Младият мъж се усмихна широко.
— Може би именно заради това те обичам.
А след това изражението му се промени. По осветеното му от луната лице се четеше безкрайна нежност.
— Заради това, както и поради хиляда други причини.
Шепотът му беше като кадифе.
— Или десет хиляди — измърмори Флора. — Чувствам се беззащитна — прошепна тя, без да отделя устните си от неговите. — Безпомощна в любовта.
— А аз съм тук, за да ти помогна.
Гласът му беше тих, съблазнителен.
Той хвана връзките на панталоните си и започна да ги развързва.
Нетърпелива, водена от непознати импулси, пробягващи в кръвта й, младата жена смъкна с пестеливи жестове полата си, измъкна блузата и долната риза през главата си с такова рязко движение, че деликатната долна дреха се разпра в единия си край.
— Това надпреварване ли е? — пошегува се Адам, взе блузата и разпраната риза от ръцете й и ги хвърли на тревата.
Тя пое дълбоко дъх, за да поукроти бесния порив на кръвта във вените си.
— Би могло да се каже.
Гласът й потрепваше леко.
— Имаш ли нещо против?
Той се усмихна.
— Скъпа, та всеки мъж мечтае за това.
— Добре тогава — отвърна с известна доза нахалство тя.
Той отново се засмя.
— Очевидно дамата няма интерес към предварителната игра.
— Адам…!
Звукът беше нещо средно между заповед и стенание.
Тя получи оргазъм в мига, в който младият мъж проникна в нея.
Още в първата секунда.
Разтърсена от незабавния си, зашеметяващ оргазъм, Флора се учудваше доколко беззащитна беше станала заради любовта си. Адам обаче все още не беше свършил и само след секунди този въпрос беше изместен от удоволствието.
Тя повдигна леко бедра. Адам, който винаги разпознаваше женските желания, дори и безгласно изречените, отвърна веднага на повика й, като първо започна да се движи по-внимателно, давайки й време да се съвземе след току-що изживяната кулминация. Постепенно движенията му станаха по-невъздържани.
След като тя достигна за рекордно кратко време втори и трети път до върховния момент, Адам се почувства наистина учуден от трескавите й, пламенни реакции. И той галантно й даде възможност да изживее още на два пъти същите силни усещания, преди сам да стигне до края. Когато Флора най-после отвори очи и примигна срещу бляскавата луна, тя погледна към лежащия до нея мъж и прошепна:
— Толкова те обичам. Като зашеметена съм от силния си копнеж по теб. Изгарям от желание за докосването ти, за целувките ти, за близостта ти.
И тя го погледна ужасена — очевидно не само той беше забелязал невъздържаността й тази вечер.
— Това ме плаши.
— Това е любовта, скъпа — отвърна тихо Адам, като че се опитваше да я успокои, защото беше се стреснала насън.
Докосна бузата й с пръст. Разбираше прекрасно бясното й желание, неуправляемите чувства, които владееха и него, сладката отрова, която го беше накарала да забрави дори дълбоко вкоренения в него страх от женитбата.
— Кажи, че винаги ще ме обичаш.
Никога не беше усещала подобно безпокойство — чувстваше се цяла, пълноценна само в обятията му.
— Сигурно съм уморена — добави смутено тя, търсейки някакво логично обяснение за уязвимостта си.
— Винаги ще те обичам — каза простичко той, изпълнен със симпатия към емоционалната борба, която водеше тя — той самият беше преживял нещо подобно в Саратога. — Ще те обичам повече от най-високите върхове на дърветата — добави нежно той, гласът му беше притихнал като лятната нощ. — Повече от най-високите върхове на планината… сега, в този миг — утре… и завинаги.