Много рано на другата сутрин Флора повърна пак. Този път Адам беше този, който поддържаше главата й, а после избърса лицето й и я отведе обратно във вигвама.
— Точно от това се опасявах — каза той, като я сложи да си легне отново. — Разболяването ти от холера беше само въпрос на време. За щастие все още имаме от лекарството на доктор Потс, а аз ще се грижа за теб, докато се почувстваш по-добре.
„Нед Сторхъм щеше да почака“ — помисли си той, като вече наум променяше плановете си.
— Това не е холера — рече обезсилена Флора. Стомахът й все още я измъчваше. — Вчера сутринта пак повърнах, но Пролетна Лилия ми направи чай и това ме оправи. След това през целия ден ми нямаше нищо. Ако това беше холера, скъпи — отбеляза тя, — щеше да ми е непрекъснато зле. Би ли ми сварил по-слаб чай?
Малко по-късно, когато й донесе пълната чаша, от която се вдигаше пара, тя се надигна, подпря се на лакът и започна да отпива от чая, докато той мълчаливо я наблюдаваше. Абсолютната му неподвижност и съсредоточеност издаваше опита му като разузнавач.
— Страшно е ефикасен — измърмори с благодарност Флора, сложи встрани чашата и се изправи в седнало положение. — Пролетна Лилия каза, че ключът за това са двете пълни лъжици захар. Убедих се в това от собствен опит, тъй като вече втора сутрин това ме спасява от непрекъснатото усещане че й се повдига.
— От какво мислиш, че е това? — попита тихо той.
После погледна към спокойно спящата на мекото си легло Люси, като си припомни сутрешните пристъпи, придружени с повръщане на Изолда.
Флора вдигна рамене.
— Не знам, но съм сигурна, че не е холера. Виж, кожата ми е розова и изобщо не е суха, гласът ми е наред и повръщам само сутрин. Трябваше да не се съглася и със заключението но Пролетна Лилия.
— Какво заключение?
Погледът му беше напрегнат.
— Това, което очевидно се прави при такъв род неразположения. Тя обаче не беше запозната с моя случай. След като й казах, тя разбра.
— За това, че не можеш да имаш деца ли?
Гласът му беше тих, унил.
— Имаш ли нещо против, че й казах? Чувствам се така, като че те предавам заради това, че не мога да нося твоите деца. Може би не трябваше да споменавам това пред нея.
Адам поклати глава.
— Не, постъпила се добре. Не виждам причина да крием. Тя съгласи ли се с теб?
— Отпърво не се съгласи, но мисля, че промени мнението си щом, й обясних.
— Вече изглеждаш по-добре — каза нежно той. — Не си толкова бледа. Как се чувстваш?
— Много добре. От теб би станала прекрасна медицинска сестра. Мисля, че ще те задържа.
— Не би могла да се отървеш от мен дори и да искаше, биа — отвърна с топла усмивка той. — Дойдох при теб и ще остана.
Същия ден, когато Флора полегна, за да прави компания на Люси в следобедния й сън и заспа веднага, Адам отиде да търси Пролетна Лилия.
Намери я заедно с други млади майки, които наглеждаха играещите си деца. Когато каза, че иска да поговори с нея, събеседничките й започнаха да хихикат. Из въздуха се понесе думата бабару-сабиш, а в погледите им се четеше възхищение.
— Мислеха си, че отново ще минеш в обръщение, когато жена ти те напусна. И все още продължават да се надяват — рече със закачлива усмивка Пролетна Лилия, когато се отдалечиха от групичката жени. — Не им казах, че пак се е върнала.
— Не за дълго — отвърна лаконично Адам. — Въпреки че май няма да успеем да уредим толкова бързо заминаването й. Флора изглежда се разболява.
— Тази сутрин пак повърна, нали.
Това беше по-скоро твърдение, а не въпрос.
— Да се разхождаме ли искаш или ще влезем в моя вигвам.
— Предпочитам да не ходим.
Очевидно той нямаше да дойде да я търси, ако нямаше сериозна причина за това, така че щяха да бъдат по-спокойни в колибата й.
— По-добре ли се чувства сега Флора?
Пролетна Лилия заобиколи групичка играещи на обръч деца.
Адам кимна.
— Направих й чай според твоите указания. Флора ми каза, че си имала някакви предположения във връзка с причината за неразположението й.
— Но тя не ми повярва.
Когато стигнаха до входа на вигвама й, младата жена го покани да влезе с жест на ръката си.
Вътре беше прохладно — колибата беше засенчена от голямо дърво. Адам се настани удобно и предложи предпазливо:
— Кажи ми какво мислиш.
— Жената е бременна.
— Откъде си толкова сигурна? Флора ми беше казала, че прекарана преди болест е отнела възможността й да има деца.