— Искам това дете да има баща, когато се роди — обяви възбудено тя.
Слабият огън в средата на вигвама осветяваше ядосаното й лице.
— Изпрати другите.
— Не мога да искам от приятелите си да се бият заради мен.
Гласът му звучеше неутрално — не искаше да се разделят скарани.
— Един мъж трябва да има достатъчно смелост да защити семейството и земите си.
— Наеми хора, както прави Сторхъм. Нека те да се бият вместо теб.
Очите й бяха потъмнели от гняв.
— На тях не може да се разчита.
Той беше обучен воин и знаеше много добре какви последствия щеше да има подобна постъпка, нещо, което тя не можеше да си представи.
— Какво ще кажеш за правосъдието? То няма да позволи да отнемат незаконно земите ти.
Всекидневно тези, които имаха по-добро оръжие или влияние, или и двете, си присвояваха нечии земи.
— Съдебната система няма да успее да опази земите ми от Нед Сторхъм — рече тихо младият мъж.
— Не можеш да тръгнеш! Мислиш ли, че искам да те загубя точно сега?! — извика тя. — Не те ли интересува това дете? А аз не те ли интересувам? Трябваше да се досетя — добави все така възбудено Флора, — когато снощи остави Люси при Пролетна Лилия. Знаеше, че ще тръгваш.
— Няма кой друг освен мен да се бие заради моите интереси — отвърна нежно Адам. — Нито един съд няма да накара Нед Сторхъм да се върне там, откъдето е дошъл, нито пък аристократичните привилегии биха могли да ме защитят. Аз единствен мога да сторя това. Но няма да рискувам, обещавам.
— Това няма да означава нищо, по дяволите — отговори разгорещено тя, — когато се изправиш срещу цяла армия от наети главорези, предвождани от човек, който убива всеки, който се изпречи на пътя му. Защо трябваше да застрелваш брат му?
„Откъде е разбрала?“ — учуди се той. Той самият не й беше казвал за това. Изненадата му явно се беше изписала по лицето му, защото Флора добави раздразнено:
— Татко спомена по погрешка. Не успява да бъде в крак с всичко, което пазиш в тайна от невинните ми уши. Дявол да го вземе, не трябваше да убиваш Франк Сторхъм.
— Опитах се първия път, но ако в крайна сметка не бях го убил, никой от нас нямаше да е в безопасност.
— Така че ти просто го застреля, така ли?
Тя не се държеше разумно, просто беше ядосана и майчински настроена.
— Не можеш да разбереш — отговори той, като сдържаше гнева си. — Това не е „Мейфеър“ или „Пал Мал“, а район, в който оцеляваш само при условие, че можеш добре да се защитиш. Няма кой друг освен мен да защитава земите ми. По-силният си присвоява собствеността на по-слабия. Знаеш ли колко много хладнокръвно застреляни или обесени хора съм виждал? Това не е някой цивилизован район с цивилизовани закони и скъпоплатени адвокати, които ще водят в съда безкръвни битки от твое име. Те искат да ме убият, не разбираш ли? — каза тихо той. — И ще успеят да го сторят, ако не ги изпреваря. Съжалявам, че си разстроена. Иска ми се да мога да те успокоя. Иска ми се да не трябва да защитавам постоянно земите си. Иска ми се да умра на преклонна възраст в леглото си и ти да бъдеш до мен — изреждаше бавно той. — Но за да може да стане това трябва да убия Нед Сторхъм, а вероятно след това и някой друг — през следващата година, месец или може би дори ден. Земите ми наистина са безценни — едни от най-хубавите в щата. И аз възнамерявам да ги запазя.
— Мразя, когато ми говориш по този начин, мразя военния ви кодекс! — възкликна Флора, с треперещ от вълнение глас. — Не искам да умираш!
— Аз и не мисля да го правя — отговори твърдо Адам. — Ще се върна при теб и Люси, и — и той се усмихна, — нашето дете.
— Обещано?
Едва доловим, тревожен шепот. Победена от собствената си логика, тя трябваше да се примири с неизбежното. Нед Сторхъм нямаше да изчезне от живота им по собствено желание.
— Обещано — рече тихо той и протегна ръце, за да я вземе в обятията си.
— Кога?
Тъй като беше притиснала буза до гърдите му, думите й звучаха задушени.
— Не знам.
„Когато Нед Сторхъм е на път към ада, а Изолда — към Европа“ — помисли той.
— Много скоро, надявам се. А сега ме целуни и ми разкажи за бебето. Искам да говорим за по-приятни неща. Момче ли искаш или момиче? — попита тихо той, като я притискаше нежно към себе си. — Мислиш ли, че Клауди ще ни остави да го подържим — или пък Люси? Толкова щастлива ли си, колкото съм и аз, че ще имаме бебе?
Той погали с любов косите й.
— Толкова съм щастлива, че не може да се сравни с нищо. И ако не ме оставяше…
— Няма да бъде за дълго — прошепна той.
— Наистина ли?
Страхът й я караше да се чувства като малко дете, а това усещане беше доста странно за нея, след всички предизвикателства, с които се бе справяла в живота си.