Моли дойде да го посрещне сред истински облак от морскосиня коприна и шумящи фусти, като прекоси голямото разстояние на дневната почти бежешком.
— Колко абсолютно прекрасно, че те виждам отново. Не казвах ли точно преди малко, колко прекрасно би било ако Адам дойде в града? — възкликна тя, като се обърна за потвърждение към другите две жени, присъстващи в стаята.
Хенриета почервеня от вълнение и изпелтечи някакво приветствие, което така и никой не разбра.
Изолда каза спокойно:
— Приятно ми е да те видя отново, Адам.
— Влизай, влизай, скъпо момче — настояваше Моли и поведе госта си към масата, подпряла длан на ръката му. — Да ти сипя ли чай?
Щом само погледна лицето на Адам, тя попита отново:
— Или може би бърбън? Не е ли рано?
— Двоен, ако обичаш.
— А при тази жега ще го искаш с лед, нали — усмихна се при резкия му отговор тя. — Седни и след секунда ще ти бъде сервирано.
И след като прошепна нещо на слугинята, отново се обърна към тях:
— Трябва да ни разкажеш за Саратога — каза тя, след като камериерката сложи брендито пред Адам. — Чувам, че конете ти спечелили доста добра сума.
Това, което в действителност имаше предвид, беше: „Разкажи ни за лейди Флора.“ Изолда вече се беше показала достатъчно словоохотлива по този въпрос. Но разбира се, за всяко нещо съществуваха поне две различни гледни точки.
— Отидохме, за да видим как ще се проявят Магнус и още няколко от младите ни коне и всички те се представиха добре — отговори гостът й, като се питаше докога щеше да съумее да бъде любезен.
И дали изобщо искаше да бъде такъв.
— Харолд каза, че наистина ще отидем за следващия сезон догодина. Милият татко на Хенриета винаги ходи там и казва, че това е чудесно място за бизнеса. А не е ли истински срам случилото се с бедния Франк Сторхъм? Едва вчера го погребаха. Не че изпитвах особена симпатия към него — побърза да добави тя, — защото той винаги пиеше повече, отколкото беше благоприлично. Но… е, той е мъртъв — нетактично добави тя. — Човек наистина се замисля колко преходно нещо е животът.
— Джеймс спомена за смъртта му — отвърна Адам. — Семейство Сторхъм като че имат слабост да се поставят в опасни положения. А пък и Франк никога не е бил добър стрелец.
Говореше абсолютно безизразно, лицето му беше като маска.
— Нед казва, че ти си го убил — обади се спокойно Изолда, като се усмихна на мъжа си над ръба на чашата с чай.
— Нед може да разказва каквото си ще — отговори Адам, — но тъй като не беше в Саратога, би било доста трудно обвинението му да се приеме сериозно.
Сега, след като най-после беше открил любовта, той не можеше да разбере как в продължение на години беше търпял злобната Изолда. Тя беше напълно неспособна да изпита каквото и да е съчувствие. Не се заблуждаваше и за момент относно характера на приятелството й с Нед Сторхъм. Единственото, което ги беше събрало заедно, беше невероятната им алчност.
— Кой ли би повярвал на Нед Сторхъм — намеси се разгорещено Хенриета. — Той е недодялан грубиян. Лелка не би допуснала да влезе в дома й — заяви тя.
— Колко мило — изгука Изолда. — Скъпото момиче те защитава, Адам. Това ново завоевание ли е? — попита злобно тя.
— Страхувам се, че Хенриета е права — отбеляза Моли, опитвайки се да намали неприятния ефект от отровните думи на гостенката си. — Казах на Харолд, че не съм съгласна да кани този човек в дома ни, въпреки че той има доста големи суми в банката на мъжа ми. Прекалено вулгарен е.
Хенриета се усмихна победоносно на Изолда.
— Трябва да е доста досаден — отбеляза хладно въпросната дама, — но съвсем няма да е единственият. Скъпата Хенриета ще ходи ли някъде, за да бъде представена в нечий кралски двор — отклони изкусно в друга посока разговора тя, като по този начин нанесе удара си с абсолютна точност. — Знам колко трудно е понякога да се намери настойник.
Това, което не спомена, но остави да се подразбира, беше контрастът между парвенюшкото американско богатство на Хенриета и древната благородническа кръв на Изолда.
— Ще ходя в Лондон — отвърна гордо Хенриета, без да усети майсторски насочения удар на събеседницата си.
Тя се гордееше с парите на баща си, а и богатствата му съвсем не бяха нови според нея, защото той ги притежаваше откакто тя се помнеше.
— Само на осемнайсет години съм.
Адам се усмихна едва забележимо. Отговорът на Хенриета беше истински шедьовър. Сигурно двадесет и седемгодишната Изолда й се струваше вече възрастна, помисли той, като си спомни кокетния коментар на младото момиче по повод на „по-възрастните“ мъже.