— Колко прекрасен изглежда светът на осемнайсет години — обади се тактично Моли, леко изнервена от витаещата във въздуха враждебност.
Беше забравила, че съпрузите Сер едва се понасяха.
— Предполагам, че всички си спомняме тези блажени дни.
— Още не се бях запознала с теб — обърна се към Адам Изолда, като го изгледа ледено.
Младият мъж, решил да не отговаря в същия тон, каза:
— Не мисля, че бях видял кой знае какво от Франция, когато навърших осемнадесетата си година.
— Което обяснява твоя интересен вид варваризъм.
Гласът на Изолда беше меден.
— Кое по-точно ви се струва интересно в него, госпожо? — заинтересува се хладно Адам, като този път вече не можа да прикрие раздразнението си.
Той изпи бърбъна си, постави чашата на масата, изправи се рязко и, като се обърна към домакинята, каза с все така леден глас:
— Бихте ли ни извинили със съпругата ми. Трябва да обсъдим важен въпрос, а времето ми е крайно ограничено.
Моли се изправи, като че изхвърлена от някаква пружина от стола си, погледна племенницата си, която като разбра какво означава подобен тон също се надигна, и запелтечи:
— Разбира се… разбирам… Хенриета, ела.
Само след секунди Адам остана насаме със съпругата си за втори път в продължение на един месец.
Гневът му беше очевиден. Усещаше се по стиснатите му юмруци, по възбудения му потъмнял поглед, по изпънатия му като струна гръбнак. Беше застанал неподвижно пред дантелените завеси на прозореца зад него.
— Да не би да ме застреляш с този пистолет? — попита хладно Изолда.
Всякакви претенции за учтивост се бяха стопили, омразата блестеше в очите й.
— Засега това е само мисъл — отвърна лаконично той. — Някои от приятелите ми упорито ме убеждават да го сторя.
— Джеймс, предполагам, този ужасен човек. Но ти разбира се няма да го сториш. Прекалено си етичен.
— Поне единият от нас двамата е.
— Моралът е за буржоазията.
— Що се отнася до аристократичната кръв, семейство Сер превъзхожда твоята фамилия и ти го знаеш много добре. Но аз не съм дошъл, за да обсъждам философски проблеми. Тук съм, за да ти кажа да напуснеш Монтана и никога повече да не се връщаш.
— Все още имам права като твоя съпруга, Адам. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. И не съм изминала целия този път през прашната, гореща, неугледна страна, за да си тръгна толкова бързо. Между другото — миналата седмица взех някои от нещата си от ранчото. Очевидно не си бил там от доста време. Мисис Маклауд беше трудна както винаги.
— Клауди не може да разбере великодушната ти душа — отвърна саркастично той. — Изненадан съм, че изобщо те е пуснала да влезеш.
— Обясних й, че няма да оставам в ранчото.
— В такъв си случай си обяснявам проявената от нея толерантност. Но ти няма да останеш и в Елена. Искам да се върнеш в Европа.
— Доста авторитарни навици си придобил. Страхувам се обаче, че няма да се съобразя с теб. Имам други планове.
— Нед Сторхъм не може да ти помогне.
— Аз пък не съм съгласна с теб.
— Той ще бъде мъртъв след няколко дни.
— Или пък ти.
— Не разчитай на това.
— Въпреки това разчитам.
Младият мъж въздъхна, като се опита да се отпусне. Цялата тази история със спорове, които не водят доникъде, му беше до болка позната.
— Чуй ме добре — каза той. — Не съм дошъл да водя преговори или да споря с теб.
Той спря за момент, за да се увери, че тя го слуша и, след като се приближи още малко, продължи да говори с изключително спокойствие:
— Или сама се качи на дилижанса за Солт Лейк сити утре сутринта, или в противен случай аз сам ще се погрижа да сториш това.
Тя го погледна дръзко.
— Не можеш да ме уплашиш.
— Защото винаги съм бил много мил с теб. Сега обаче говоря абсолютно сериозно. Ще направиш огромна грешка, ако не ме послушаш.
— И дори няма да ми предложиш още пари, за да те оставя на мира с новата ти любов, така ли?
— Не.
Беше приключил с купуването, плащането, любезностите. Не можеше повече да приема животът му да си минава, докато другите около него се радват на щастието си. Съдбата му беше направила неоценим подарък, след като се беше появил от чувство на дълг на приема у съдия Паркман една нощ и сега за него също най-после ставаше възможно да има всичко това, което притежаваха повечето хора: семейство, любов, спокойствие и радост, щастие, а може би и още деца, ако духовете бяха благосклонни.
— Не — повтори с категоричен тон той, а ръката му несъзнателно попипа револвера. — Нито пени повече.
— Всичко това звучи наистина драматично.
Позата й, отговаряща на една дама, не се беше променила — ръцете й, леко стиснати, лежаха в скута й, прическата й беше безупречна, главата — леко наклонена на една страна, като че го слушаше внимателно, връхчетата на обувките й леко се подаваха изпод розовата й рокля за чай.