В този момент обаче Флора видя как лицето на Изолда почервеня и това сложи край на съжаленията й за произнесената грубост.
— Трябваше да накарам да те убият още в Саратога — произнесе толкова тихо Изолда, че по гръбнака на съперницата й пробягнаха тръпки.
Тя се обърна леко към дамата, облечена така, като че се намираше на някой парижки булевард или приемна, и каза:
— Върви си в къщи, Изолда. Иди някъде по-далеч.
Гласът й се превърна в шепот.
— Няма да те оставя да победиш. А ако пожелая, мога да те убия сама.
И тя се обърна, за да продължи пътя си към „Плантърс хауз“, а зад гърба й се дочу някакво неясно бърборене. „Малка победа“ — помисли със задоволство Флора и се усмихна. „Колко ли често — запита се тя, — някой беше успявал да накара Изолда да млъкне?“.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Когато Адам, Моли и Хенриета излязоха от ресторанта на „Плантърс хауз“, Флора и лорд Холдейн бяха във фоайето. Графът, пристигнал малко след дъщеря си, стоеше пред рецепцията, за да поръча стаи за цялата групичка, а Флора си почиваше, разположила се удобно в един стол. Подпряла глава на меката облегалка, тя първа забеляза Адам през полузатворените си клепачи.
Очите й се отвориха, устните й се разтегнаха в усмивка и тя скокна от стола си, като в същото време видя как Адам се обръща надясно и обгръща през раменете Моли Фиск, която точно се появи иззад една богато орнаментирана колона. След секунда забеляза от лявата му страна и Хенриета. Усмивката на Флора изчезна.
Тя наблюдаваше приятелската сцена и опитваше да обуздае недоволството си — очевидно за това съществуваше някакво разумно обяснение.
Адам веднага зърна Флора, когато тя се появи иззад една от многобройните палми в саксия, украсяващи фоайето и, като се има предвид, че появата й беше неочаквана, това подложи на изпитание хладнокръвието му.
— Доста си далече от лагера — каза той, като свали ръка от рамото на Моли и огледа набързо прашните дрехи на новодошлата. — Мислех, че оставаш в Йелоустоун.
В гласа му се долавяше лек упрек.
— По всичко личи — отвърна младата жена. — Да не би да прекъсвам нещо?
— Адам беше така любезен да ни покани на обяд — намеси се Моли. — Празнуваме предстоящото заминаване на нашата гостенка, графиня дьо Шастлю.
— Празнувате ли?
— Тази вечер Изолда заминава за Европа — каза Адам.
— Сигурен ли си?
Веждите на Флора се вдигнаха скептично.
— Току-що я срещнах на улицата и тя изглеждаше твърдо решена да запази положението си тук.
— В такъв случай приеми моите извинения… заради… Изолда.
„Последните“ — надяваше се той.
— Винаги е била трудна.
— Повече от трудна, бих казала. Не бих разчитала, че ще си тръгне.
— Може би просто е искала последната дума да принадлежи на нея — изказа предположение младият мъж и взе ръката на Флора в своята, тъй като не искаше повече да се занимава с присъствието на съпругата си в Монтана.
Флора не изглеждаше особено разстроена от срещата си с нея, а привечер Изолда вече нямаше да бъде тук.
— Тя не би желала да остане тук, когато се застуди — обясни причините за заминаването й той, рецитал, който беше подготвил предварително, — а в случай, че започне да вали сняг по-рано от обикновено, част от пътищата ще бъдат затворени. А тя никога не би рискувала да изтърве сезона в Париж. Затова мисля, че този път тя наистина ще си отиде — заяви той. — И то, в голяма степен благодарение на помощта на Моли при подготвянето на багажа на Изолда. Този обяд е малка отплата за отзивчивостта й — добави с усмивка той.
— Колко странно трябва да ви се струва това — обърна се Флора към Моли, вече разбрала причината за благосклонността и радостта на Адам. — Но въпреки това — благодаря ви много.
— Тук, на границата, съвсем не ни липсват странни истории, лейди Флора — отвърна Моли. — Някои от тях дори са изключително необикновени. А графинята изобщо не успя да свикне с нашия район. Непрекъснато се оплакваше от прахта — усмихна се мисис Фиск, като оглеждаше ездаческото облекло на събеседницата си, порядъчно покрито с прах и кал.
— Страхувам се, че в такъв случай тя не би одобрила и това — отбеляза Флора и погледна мръсните си ботуши и дрехи. — Но аз пристигнах току-що и още не съм имала време да се преоблека.
Адам хвърли поглед към фоайето.
— Не си дошла сама, нали?
— Разбира се, че не — отговори спокойно тя. — Татко запазва стаите, а Хенри, Дъглъс и Алън са все още в конюшнята.
— Не трябваше да яздиш толкова надалеч. Уморена ли си? Предполагам, че също си и гладна — добави с усмивка той — апетитът й бе нараснал още повече вследствие на бременността й.