— Не се притеснявай, лейди Флора — отвърна Хенри. — Адам Сер няма да има нужда от кой знае каква помощ, щом до него яздят такива опитни бойци, но така или иначе, ние сме повече от готови да се бием на негова страна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Когато излязоха от града по посока на юг, видяха следите, оставени от голяма група конници — очевидно хората на Адам.
— Сигурно са открили местонахождението на Нед Сторхъм — каза графът, след като се качи отново на коня си. — Обикновено военните отреди не се движат през деня, на открито, а се стараят да прикрият следите си. Ако Нед беше наблизо, те нямаше да се показват.
— Дали ще ги настигнем? — попита Флора, явно загрижена.
— Напредват по-бързо, отколкото очаквах, но ние не сме много след тях.
Телеграмата, която Адам получи от своите хора, които следяха действията на Нед Сторхъм, даваше сведения не само за посоката, в която се движеше групата му, а и за нейната численост.
Петдесетте човека, наети да преследват индианци, със сигурност не бяха нещо повече от безредна сбирщина, мислеше Адам. Опитността им да действат с оръжие, смелостта им, както и доколко парите бяха достатъчно добра мотивация да се изправят лице в лице срещу врага, щяха да бъдат подложени на сериозно изпитание, когато се стигнеше до бойни действия.
Докато неговите хора, прекрасни бойци, бяха решени да защитават земите си дори с цената на своя живот. Освен това те бяха добре въоръжени, за разлика от повечето индианци, за които това беше сериозен проблем. Всички имаха хубави пушки и солиден запас от куршуми.
Този път шансовете им бяха приблизително равни.
Яздеха към скалите източно от големия завой на река Елк Ривър, където мислеха да заемат отбранителна позиция и да изчакат групата на Нед Сторхъм.
Утрото беше прекрасно, топло и слънчево. Нищо във въздуха не напомняше за настъпващата есен. Лятото като че не искаше да си отиде от прекрасните ловни земи на север, от земите, които неговият народ трябваше да защищава с кръвта си от незапомнени времена, мислеше си Адам, загледан в плодородната прерия, която се простираше още по на север, заобиколена от всички страни от неясните сини очертания на планините. Нед Сторхъм нямаше право да претендира за тези хубави земи, нямаше право да нахлува в тях. Днес щяха да се изправят срещу него и с помощта на Ах-бадт-дадт-деах — да го разгромят.
През нощта разузнавачите донесоха вестта, че Нед влязъл във Форт Елис вчера следобед заедно с отряда си от петдесет човека и два вагона с боеприпаси и храни. Хората му нощували зад стените на форта.
На другия ден бяха изпратени други разузнавачи, за да следят прогреса на неприятелите. Очакваха ги да се приближат до позициите им в началото на следобеда. През изминалата нощ Адам и хората му бяха обсъдили плана на битката, определили местоположението на бойците, говорили за различните възможности, в случай, че започнат да отстъпват пред атаката на Нед, опитвайки се да предвидят всички превратности в предстоящата битка. След приключването на съвета, доволни, че не са пропуснали нищо, воините се увиха в бизоновите си кожи и заспаха. Утрешният ден нямаше да бъде лек за тях.
Заповедта на губернатор Смит, получена съвсем наскоро във Форт Елис, оказа неоценима услуга на Нед Сторхъм. Тъй като в района най-после беше изпратена редовна войска, губернаторът нареждаше милицията да бъде демобилизирана. Във въпросния официален документ той уверяваше доброволците в „сърдечната признателност и благодарност на народа на Монтана“.
След прочитането на заповедта разформированите отряди останаха с чувството, че им се полага нещо по-реално от „сърдечни благодарности“. Бяха тръгнали с обещанието да плячкосват индиански селища, но лятото се беше оказало изключително неблагоприятно за тях. За една вечер, с помощта на няколко двайсетлитрови бъчонки с уиски, Нед успя да засили още повече недоволството им. А след това предложи на мъжете, току-що загубили новите си шестмесечни договори, възможност да наваксат пропуснатото и да получат това, което правителството не бе успяло да им осигури, а именно — истински грабеж на индианско селище. Абсароките, които обитаваха долината Аспен бяха богати, притежаваха големи табуни коне и Нед Сторхъм обеща на бившите представители на милицията всичко, което намерят.
Към десет сутринта разузнавачите на Адам пристигнаха галопирайки в лагера, конете им бяха запенени, а вестите, които носеха — тревожни: Нед Сторхъм беше минал през селцето Уилоу Крийк, придружен от двеста въоръжени мъже.