В този миг ръката й в ужас плесна устните й, защото видя как някакъв мъж бавно се отдели от една групичка точно срещу Адам и насочи към него пушката си, която проблесна на слънцето.
— Адам! — извика тя, за да го предупреди. — Адам!
Той не я чу — беше прекалено далеч, но видя с крайчеца на окото си отблясъците на оръжието за част от секундата преди изстрела. В последния момент изви рязко коня си наляво, за да избегне куршума и усети как животното се олюля, като че се спъна в нещо. Беше улучено право в гърдите. Младият мъж скочи на земята и се превъртя няколко пъти, а куршумите вдигаха парчета пръст и трева край него. След това се долепи до земята, използвайки за прикритие мъртвия кон и извади пистолета си. Когато скочи от седлото, беше загубил пушката си, така че който и да беше стрелял по него, трябваше да се приближи повечко — на такова разстояние, на което можеше да бъде улучен от револвер.
Адам лежеше абсолютно неподвижно в очакване.
Само миг след падането на коня на Адам, Флора вече беше на седлото, дръпна юздите на коня на баща си и, преди някой от малката им групичка да успее да я спре, тя пришпори животното към поляната под тях.
Графът изруга и побърза да последва безразсъдната си дъщеря, като се метна на най-близкия до него кон. Жребецът на Хенри се вдигна на задните си крака, изненадан от внезапно появилата се непозната тежест на гърба му. Джордж Бонам изруга отново, докато се бореше, за да усмири изплашеното животно. Безценни секунди бяха изгубени, преди да успее да последва Флора надолу по склона, Алън и Дъглъс бяха по петите му.
Адам я видя да приближава — малка момчешка фигурка в панталони, кестенявите й коси проблясваха с бакърени отблясъци на слънцето, вятърът си играеше с тях, дългите й опашки като че летяха след нея, докато тя препускаше надолу по хълма, смела като истински воин. Той се усмихна на смелостта й, помоли се кратко на духовете да я пазят и след това скочи, за да привлече към себе си изстрелите на нападателя си, преди Флора да влезе в обсега на пушката му.
— Не! — извика тя.
Изпълненият с ужас звук достигна ушите му, когато той се спусна напред, стиснал в едната си ръка ножа, а в другата — „Колта“.
Нед се изправи срещу него, масивното му тяло се открои на фона на синьото небе. Беше се прицелил право в Адам. Усмихна се злобно и триумфиращо, когато натисна спусъка.
Младият мъж се закова на място, улучен в рамото от четиридесет и четири калибровото оръжие и падна на колене, докато мозъкът му се бореше с разяждащата болка. Той се задържа за момент с ръката, с която стискаше ножа, след което се строполи в цял ръст, но само миг по-късно се изправи отново, стиснал здраво зъби, като принуждаваше краката си да се движат единствено със силата на волята. Още няколко метра и щеше да бъде достатъчно близко до Нед, за да го застреля с пистолета си. При по-благоприятни условия би могъл да го стори дори от това разстояние, при положение, че ръката му не трепне. Но тъй като случаят не беше такъв, трябваше да измине още десетина метра, преди да стреля.
— Аз съм от племето на абсароките — повтаряше си тихичко той. — Имам сърце на гризли. Аз съм от племето на абсароките.
Познатата още от детство молитва резонираше в мозъка и проясняваше съзнанието му, като го успокояваше и му даваше сили. Краката му като че сами се движеха по земята. Вече беше достатъчно близко, за да види жестоката усмивка на Нед. Още десет метра. Осем.
В този момент го улучи втори куршум.
Той не виждаше с лявото си око, когато се прицели с пистолета си. Кръвта внезапно го заслепи, затова, без да губи време, той изпразни „Колта“ в усмихващото се лице на Нед.
След това бавно се свлече на колене, но все пак намери сили да изчака да падне първо Сторхъм.
Флора стигна до Адам секунди, след като той се отпусна на земята. Той все още не беше загубил съзнание и я предупреди:
— Върви… Нед… трябва да се измъкнеш… оттук.
Говореше провлечено, с усилие, гласът му беше едва доловим шепот. Очите му се затвориха и той потъна в мрак.
Когато коленичи край тялото на любимия си, младата жена беше забравила за каквато и да е опасност, както и за Нед Сторхъм. Единствената й мисъл беше горещата благодарност, че Адам е все още жив. Тя огледа внимателно изцапаната с кръв неподвижна фигура. Доколко опасни бяха раните му, колко дълбоки или смъртоносни, беше ли засегната някоя артерия? Рамото му изглеждаше така, като че някой див звяр го беше разкъсал със зъби, плътта под ризата беше като насечена и обезобразена, гърдите му бяха плувнали в кръв, панталоните му бяха потъмнели там, където животворната течност беше започнала да се процежда през колана му. Раната на главата му й се стори още по-лоша, по лявата й половина се стичаха яркочервени вадички, косата му беше мокра от кръв.