— Не предполагахме, че това ще ни отнеме толкова време.
Младият мъж потърка с длан челото си, а после протегна ръка към гарафата върху масата край стола му.
— Изглеждате уморен — каза Флора, изненадана, че думите й прозвучаха толкова съпружески.
Адам вдигна поглед към младата жена за миг, докато пълнеше чашата си, на него гласът й му се стори не съпружески, а учудващо близък.
— Обикновено не остава много време за сън при преследване — отвърна той, опитвайки се да звучи възможно най-неутрално и да не мисли за евентуална близост с Флора Бонам. — Пътувахме три дни — добави той.
Той вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка бърбън, тъй като внезапно почувства, че трябва да се подкрепи.
— Пак ли черните пети бяха взели конете ви? — попита Джордж Бонам.
Адам кимна.
— Те постоянно мародерстват табуните ни, но решиха да изоставят конете, когато ги настигнахме.
Опитваше се да представи нещата по най-безобидния възможен начин, без да намеква за дългото преследване и суровата схватка, продължила през трийсет мили неравен терен.
— Успяхте ли да видите расовите ни коне? — попита младият мъж, тъй като не искаше да продължи да обсъжда започната тема — белите жени неизменно задаваха въпроси, на които не му се отговаряше.
— Мисля че видяхме всичките — отвърна графът. — Направили сте нещо наистина впечатляващо. Въпросът е — продължи той, — за кои от вашите красавци ще можем да се споразумеем. Флора хареса особено много голямата дореста кобила.
„Това означава, че тя ходи на лов с коне“ — помисли си Адам, добавяйки още един елемент към образа на така силно интригуващата го мис Бонам.
— А татко мисли, че би могъл да прибере част от парите на граф Хънтли на конните надбягвания в Аскот с лъскавия ви черен бегач. Миналата година спечели Хари и татко още не е намерил нужния кон, за да му отмъсти.
— Черният пробягва една миля за минута и 46 секунди — каза Адам. — Дяволски бърз е.
— Люси ни каза — обади се събеседникът му. — Тя знае времената на повечето бегачи.
— Това е така, защото тя борави с хронометър при изпитанията — обясни младият мъж, като че беше нещо напълно нормално едно тригодишно дете да се занимава с това. — Не мислите да се явявате в Аскот тази година, нали? Пренасянето на коня с кораб няма да бъде лесна работа.
— Не. Ще прекараме в долината Йелоустоун по-голямата част от лятото. Стига само на местните жители на не им омръзнат постоянните ми въпроси и огледи.
Адам сви рамене.
— Мисля, че повечето от абсароките няма да ви откажат съдействието си. Връзката на нашата култура с белите е с дълга традиция.
— Вашата собствена история е доказателство за това — отбеляза с усмивка графът.
— Точно така. Баща ми пристигнал тук в началото на 30-те години на XIX с принц Максимилиян. Те не са били първите. Абсароките били доста малобройни в сравнение с големите племена живеещи в съседство с тях. Поради тази причина те смятали, че е по-разумно да поддържат добри отношения с белите и с правителството. Когато станело въпрос за земи обаче не можело да се вярва на нито една от страните. Баща ми получил правата над тези земи с акт от Конгреса, което го защитава от по-нататъшни обсъждания на този факт. Това обаче не означава, че понякога не ми се налага да убеждавам едни или други неканени гости, че цялата тази долина е моя — добави той.
— Като например новите скотовъди — отбеляза Джордж Бонам.
— Точно така — съгласи се с лека въздишка Адам. — Те гледат на индианските земи като на свободни територии, без да се интересуват, че договорите за прокарване на пътища през Йелоустоун от миналата година така и не бяха ратифицирани и че тези земи са племенна територия на абсароките.
— Нима гледат и на вас като на индианец? — попита Флора. — Простете въпроса ми, но ми се струва, че се намирате в доста изгодно положение с това си наследство.
— На този свят винаги е добре да имаш пари — отвърна младият мъж без каквито и да е следи от неудобство, причинено от запитването на събеседницата си. — Титлата също не е за пренебрегване заради високата стойност, която има сред модното обществото, което — наблегна с усмивка той, — не липсва и в Монтана, както можахте да се убедите сама на приема у съдия Паркман.
Сега вече се усмихваше широко.
— Така че цветът на кожата и дължината на косата ми са от много по-малко значение, отколкото богатството и знаците по семейния герб.
— Колко странно — отбеляза саркастично Флора.
Широките й разбирания и познаването на различните култури бяха оформили напълно обоснования й цинизъм към социалните претенции. Въпреки че в себе си беше уверена, че репутацията, която Адам си беше спечелил с пушка в ръка беше още една от причините, поради които висшето общество на Вирджиния Сити се беше отнесло толкова толерантно към тях през онази нощ у съдия Паркман.