Тя действаше като наркотик — можеше да накара човек да забрави дълг, разум, ясно определените си цели в живота.
Тя определено представляваше опасност за душевното му спокойствие.
Беше истинска отрова, вече проникнала в кръвта му.
ГЛАВА ПЕТА
Пикникът беше едно от онези съвършенства, които могат да се случат само няколко пъти в живота на човек. Времето беше топло и слънчево, така че лисицата беше изкарала от леговището малките си, за да поиграят навън, в резултат на което малката групичка, пристигнала от ранчото на Адам, наблюдава в продължение на почти един час веселата им игра. Екскурзиантите бяха застанали срещу вятъра и достатъчно далече, за да могат да разговарят шепнешком, без да бъдат чути. Люси се въздържаше от всякакви възклицания. Дори мисис Маклауд, която никой не наричаше в лицето „Клауди“ беше чута един-два пъти да произнася сдържано: „Какъв райски ден!“, когато лисичетата се свиваха като пухени топки и се търкаляха надолу по хълма.
Мисис Маклауд беше изминала успешно пътя до тук върху гърба на Чарли, но успя да слезе от седлото с помощта на двама мъже. След това поотупа от прахта черната си вълнена пола и попита:
— Къде е столът ми?
Сега стоеше удобно разположена в сгъваемия си стол като някой ориенталски владетел. На главата си имаше боне, двойната й брадичка потрепваше, докато ръководеше пикника като роден генерал.
— Графе — рече със специфичното дори за дамите, завършили училище в Единбург шотландско произношение, — сетихте ли се да донесете далекогледа. Виждам някакво животно ей там.
— Люси, предложи на граф Холдейн от целувките.
— Лейди Флора, настанете се на одеялото и си вземете от сандвичите с пушена сьомга.
Адам й подаде далекогледа почти веднага и за известно време потокът от нареждания беше прекъснат, толкова погълната беше гувернантката от гледката.
— Липсваше ми — тихо каза на Флора младият мъж, след като се върна върху карираното одеяло, постлано на земята и се протегна да вземе шишенцето с коняк от дъното на кошницата с хранителни продукти.
Младата жена почервеня, смутена от интимния му тон и се огледа, за да види дали някой не беше забелязал. Люси и баща й обаче извършваха довършителните работи върху лодчицата, която графът беше издълбал от парче дърво, докато бяха наблюдавали лисичетата, а мисис Маклауд за момента беше погълната от съзерцаването на околния пейзаж.
— Никой не ни гледа — прошепна той и отвори сребърното шишенце. — Аз съм самата дискретност. Искаш ли малко? — предложи той, като надигна бутилката към нея.
Младата жена нервно поклати глава — от всички, които познаваше, Адам имаше най-малко нещо общо с дискретността.
— Това ще ти помогне да се отпуснеш — рече с топла усмивка той, като отново й подаде коняка. — Нервна си.
— Нервността ми е от щастие.
Флора учтиво отпи една глътка. Беше в прекрасно настроение, напълно отпочинала след утринния сън, омаяна от присъствието на Адам и от вниманието и грижите му. Тя погледна към Клауди.
— Тя ми напомня за гувернантката, която така и не издържа повече от седмица у нас. Нерви, свързани с детството.
— Клауди е безобидна.
— В какъв смисъл?
Тази жена изглеждаше като охранен сержант, обучаващ на строева подготовка войниците си.
— Не обръща внимание на дребните ми прегрешения и обича искрено Люси.
— Което е достатъчно.
— Предостатъчно. Само обичта й към Люси би била достатъчна.
Флора внезапно си даде сметка, че под външния си дързък и леко непочтителен вид той криеше собственото си нещастие.
— Много си щастлив, че имаш Люси — каза тя.
— Знам. Дори и с цената майка й да е Изолда.
Флора не си спомняше майка си, защото беше умряла в ранното й детство, така че животът с двама родители й беше напълно непознат. Но да имаш жива майка, която не се интересува от теб, трябваше наистина да е много болезнено.
— Но сега, стига тя да не реши да се върне — продължи с усмивка Адам, — както се пее в песента „Животът ще бъде истински хубав“.
— Къде я намери?
Лицето му замръзна за момент, а на слепоочието му потрепна едно мускулче — толкова неприятни бяха спомените, нахлули в съзнанието му.