— Имах предвид мисис Маклауд — побърза да уточни младата жена, притеснена от изписаната на лицето му мъка.
Магията изчезна в миг и той като че отново дишаше свободно.
— Намерих мисис Маклауд във Форт Бентън, застанала на кея, след като беше слязла от последния за сезона кораб, в девет и половина сутринта на осемнайсети октомври преди четири години.
— Изключително точни спомени наистина.
— Тя спаси живота ми — произнесе тържествено той. — Помня всичко до минутата.
И това наистина беше така. Същата тази сутрин той точно беше излязъл от бара на Карсън, където беше прекарал нощта в пиене, хазартни игри и от време на време — в качване на горния етаж с някоя от дамите. Беше нещастно обвързан, нещастно женен за Изолда. Беше дошъл тук, за да посрещне бавачката, която трябваше да е потеглила от Сейнт Луис и която трябваше да се грижи за детето, което очакваха, но тя не беше пристигнала. Друг кораб не се очакваше по Мисури до пролетта и мисълта, че Изолда ще докосва детето му, му беше кошмарна. Не че тя щеше да прояви особен ентусиазъм при тази възможност, но той все пак щеше да се чувства по-спокоен, ако имаше още някой — и то за предпочитане някой мощен и със заплашителен вид — който да се заеме с детската стая.
Единственото, което Изолда беше правила през кратките месеци на брака им, беше да се оплаква: от жегата, от студа, от праха, от вятъра, от липсата на хора с изтънчени маниери наблизо, от предразположението на Адам към алкохола — склонност, появила се след сватбата им, от неудобствата, причинени от бременността й. На последната младият мъж гледаше като на още по-голяма неприятност, тъй като беше принуден да се съгласи на този брак заради предсмъртното желание на баща си.
Не че не чувстваше отговорност към това дете, но обстоятелствата около неговото зачеване му бяха неприятни.
— И оттогава не сте се разделяли — отбеляза учтиво Флора, тъй като мълчанието се беше проточило много.
Върнат към по-приятното настояще от звука на гласа й, Адам каза:
— Клауди се оказа безупречна. Работодателят, който трябвало да я наеме, така и не се появи на пристанището, така че тя стана „нашата Клауди“ по случайност.
— Напомня за английската кралица.
— Само че в доста по-обемен вариант — съгласи се с усмивка Адам. — Трябва да бъда изключително дипломатичен, защото тя ме бие по килограми.
— Ти и дипломатичност? Мислех, че имаш склонност по-скоро към деспотизъм.
Думите бяха произнесени с очарователна усмивка, която стопли сърцето на младия мъж.
— И това ти харесва — каза той, като я гледаше с безсрамно страстен поглед.
— Не, не ми харесва.
Бузите й обаче пламнаха и тя усети познатото пулсиране в долната част на корема си. Беше достатъчно да я погледне по този начин и тя се разтваряше за него.
— Тогава ще трябва да помисля за нещо различно за тази нощ, нещо, което ти харесва.
Зърната на гърдите й се втвърдиха при тези произнесени с тих, леко дрезгав глас слова, при обещанието за очакващите я удоволствия, при спомена за страстната им игра в плевника.
— Трябва да престанеш…
— Иска ми се да легна отгоре ти веднага, ей там, зад онова възвишение. Няма да можеш дори да въздъхнеш, иначе ще те чуят — ще трябва да ме оставиш да проникна в теб, без да издадеш нито звук. Няма да можеш дори да дишаш тежко или те ще се запитат какво правим, а когато дойде върховният момент, ще поема вика ти в устата си. А после, като се връщаме при другите, ще усещаш как спермата ми потича надолу по бедрата ти и аз ще знам, че тя ще бъде в теб и после, докато пиеш лимонадата си и ядеш от сандвичите със сьомга…
Беше застанал така, че да я прикрива от останалите. Всички те бяха погълнати от конструирането на лодката, но Адам не искаше, ако някой случайно вдигне поглед, да забележи червенината по бузите на младата жена или учестеното й дишане, или пък настръхналите й зърна, напиращи под финия плат бялата й ленена блуза.
— Бих предпочел да не играем дълго билярд тази вечер, ако нямаш нищо против — прошепна той, като докосна едното от зърната с връхчето на пръста си. — Иска ми се да ти покажа леглото си.
— Аз съм обсебена от теб — произнесе едва чуто Флора, стиснала длани в скута си, за да възпре треперенето на ръцете си.
— Тогава след една игра ще кажа „лека нощ“… и ще те чакам горе.
По време на вечерята същата вечер, точно когато сервираха рибата, една от слугините подаде някаква бележка на Адам.
— Извинете ме — каза лаконично той, след като прегледа бележката, стана от масата и излезе от стаята.