Върна се само след няколко минути заедно с някакъв гост — висок млад метис, който имаше толкова общи черти с Адам, че роднинската им връзка не подлежеше на съмнение.
— Приятно ми е да ви представя братовчед си — съобщи домакинът. — Лейди Флора Бонам, лорд Холдейн, Джеймс дю Гар.
— Простете, че се натрапих — каза с почти незабележим френски акцент мъжът и се поклони, — извинете и вида ми, но Адам настоя да вляза.
Беше облечен по типичния за граничните райони начин: комбинация от кожа и плат, панталони с ресни и мокасини и риза-туника и сако.
— Непременно трябва да се присъедините към нас — отвърна Джордж Бонам. — Ние не държим на официалностите. По всичко личи, че яздите отдалеч.
— Идва от Вирджиния Сити — обясни Адам. — Сядай тук, Есх-ка-ка-мах-ку — продължи той, наричайки го с индианското му име, което на езика абсароки означаваше „Изправеното копие“.
След това домакинът издърпа един стол и даде знак на един от слугите.
— Вино ли ще пиеш или бърбън? Или кафе?
Знаеше, че братовчед му е изморени след часовете, прекарани на седлото.
— Кафе.
— Джеймс ми каза, че Мар бил упълномощен официално от генерал Шерман да ръководи милицията му. Сега, след като вече действащият губернатор може да издава държавни квитанции на местните търговци, гражданската му армия ще излезе от кръчмите.
— Това ще окаже ли някакво влияние върху вашия клан, който е толкова по на север? — заинтересува се графът, който знаеше много добре какво голямо предимство можеше да има разстоянието в пустошта.
— След неотдавнашното убийство на Боузман и неприятностите, които им причиниха индианците Дакота на запад, чак до Мъсълшел, Мар ще разполага с достатъчно извинения, за да поведе доброволците си където пожелае. И за нещастие, сега вече той разполага и с гаранции, с които да финансира операциите си.
— Обещал на хората си освен заплати и плячкосване — допълни братовчедът. — Имат разрешение да задържат „Всичко, което успеят да пленят от индианците“. Това точно бяха думите на Мар.
— Каква ще бъде опасността от тях за твоята долина? — попита Флора.
— Можем да се защитим — отвърна спокойно Адам. — Те не ни притесняват.
Въпреки мекия му тон в думите му се долавяше заплаха.
— Джеймс ме уверява, че документите ми за собственост над земята са в ред и аз му имам пълно доверие. Той е моят адвокат.
— Вместо това по-добре благодари на баща си, че предвидливо е осигурил всичко чрез Конгреса.
— Татко разбираше прекрасно стойността на земята — каза с мрачна усмивка Адам. — „Семейните имоти могат да се увеличат благодарение на брака и да се запазят с отговорно отношение към финансите“ — повтаряше често той.
— Колко жалко, че Изолда притежаваше лозята, които искаше той — рече с усмивка братовчед му.
— Колко жалко, че здравето му беше толкова разклатено — измърмори Адам. — И че ти още не беше свършил учението си в Сорбоната. Може би щеше да изнамериш някой не чак толкова обвързващ начин, по който да получа тези земи.
— Забравяш за подчертания му интерес към херцогската титла на семейството й.
— Да, но татко беше избрал да се ожени по любов. Кажи ми сега какво знаеш за телеграмата от генерал Шерман — попита домакинът. Темата за личния му живот очевидно не му беше особено приятна. — Както и за слуховете за преназначаването му. Определена ли е датата за новите избори?
До края на вечерята се обсъждаха предимно политически теми. Два форта, единият на разклона за Мъсълшел, а другият в близост до големия завой край Йелоустоун, в най-скоро време трябвало според плановете да попълнят гражданската армия на Мар. Губернаторът Смит бил все още във Вашингтон, за да брани интересите на областта от заплашващите я удобства на цивилизацията, докато в момента действащият губернатор Томас Мар се беше захванал да защитава репутацията си на бивш генерал от гражданската война на Ирландската бригада.
Когато сервираха десерта, Адам се извини и отиде да каже лека нощ на Люси. Тя се беше оттеглила в детската стая по-рано, уморена от деня, прекаран в планината.
— Отдавна ли сте тук? — попита Джеймс, тъй като беше забелязал размяната на погледи между братовчед му и ослепителната лейди Флора, които го навеждаха на мисълта, че близостта помежду им е по-голяма, отколкото между домакин и гост.
— От три дни — отвърна графът. — Дойдохме, за да купим някои от чистокръвните коне на Адам.
— И татко е безкрайно доволен от покупката си — допълни с усмивка Флора. — Кажи му, татко, за колко време измина една миля тази сутрин Алепо.
— Виждам, че сега, след като разбра колко бърз е този кон, съжаляваш задето двамата с Адам изпуснахте гледката.