— И колко беше времето? — попита Джеймс.
Беше забелязал внезапната червенина по бузите на Флора, освен това знаеше за интереса на братовчед си към красивите жени. Внезапно си припомни клюката, която беше чул от Аврора Паркман и други във Вирджиния Сити за временното изчезване на Адам и Флора по време на приема, даден от съпруга й.
— Проклет да съм, ако не може да измине една миля за 1:46 минути. Не съм виждал толкова издръжливо животно след Аргонавт, който спечели през 1860 година в Аскот.
— В Англия ли ще го превозвате?
— Така мисля.
— Дълго ли възнамерявате да останете по тия места?
— Не знам точно — отвърна графът, като даде знак на слугата, че не иска от салатата. — Зависи от времето, което ще ми трябва за събирането на нужните материали.
— И от това как абсароките ще посрещнат татко — добави с грациозна усмивка дъщеря му. — Заел се е с изучаването на тяхната култура. Освен това обеща да попълни колекциите от растения и животни в Гьотинген и на професор Причард в Лондон.
— А вие помагате на баща си, така ли?
— По-скоро е обратното — заяви гордо графът. — Флора е най-младият учен, представил свои изследвания пред Кралското общество.
— Моите поздравления, лейди Флора — каза учтиво Джеймс. — В такъв случай ще ни изучавате известно време.
— Само татко. Тази есен ще трябва да бъда в Юкатан. Ще правим експедиция за изучаване на тамошните обитатели.
„Трябваше да се досетя“ — помисли си младият мъж. Адам се забавляваше само с жени, за които беше сигурен, че няма да предявяват обвързващи изисквания към него.
— Вие ме учудвате, лейди Флора. Повечето английски дами не биха рискували да стъпят извън Мейфеър.
— Флора не е като „повечето английски дами“ — отвърна с очевидна гордост баща й. — Тя може да язди и да стреля вероятно не по-зле от вас и при нужда да се защити от някой пустинен шейх или татарин.
— Татко, караш ме да се чувствам неудобно. Аз съм най-обикновена — просто обичам да пътувам.
„Най-обикновена“ не беше думата, която би използвал, за да опише Флора Бонам, размишляваше Джеймс. Тя му напомняше за много от картините, на които беше изобразена Венера — от нея се излъчваше същата поразителна чувственост. Във виолетовите й очи се долавяше особена страстност. Тежката маса коси, в които проблясваха златисти светлинки, сякаш мамеха да бъдат погалени. Дълбокото деколте разкриваше част от пищната й плът, а устните й бяха пухкави, предизвикателни и пълни с обещания.
Надяваше се, че тя ще тръгне по-скоро за Юкатан, защото при настоящото неясно положение на нещата, през следващите месеци той щеше да се нуждае от цялото внимание на Адам.
Джеймс сподели тези си мисли с братовчед си по-късно същата вечер, когато двамата се отделиха в библиотеката след играта на билярд и се настаниха край прозорците, гледащи към планината. Звездите блестяха ярко в нощното небе, сребърната луна висеше над скалистите върхове.
— Изглежда си сериозно влюбен — каза Джеймс. — Оставил си се да те победи.
Адам вдигна рамене.
— Почти не съм се оставил да ме победи. Тя е дяволски добра. Видя ли редицата от седем изстрела? Последният път, когато видях нещо подобно, беше преди няколко години в Париж, когато Дювал победи Франсоа. Флора е наистина майстор.
— И то и в други области, съдейки по страстните погледи, които разменяхте тази вечер.
Адам се усмихна.
— Тя е удивителна.
— Кога си тръгва?
В гласа на Джеймс прозвучаха строги нотки.
— След ден-два.
— И тогава ще мога да разчитам на цялото ти внимание?
— Винаги си го имал, Есх-ка-ка-мах-ху — отвърна Адам.
— Ще я оставиш ли тази нощ?
— Ако трябва. Изпитваш ли ме?
— Трябва да съставим план как да избегнем доброволците на Мар или при нужда да се защитим, както и да се споразумеем с племето Дакота, което скоро ще започне да търси съюзници. А аз ще трябва да тръгна рано сутринта към летния лагер.
— Ще дойда да те видя преди да тръгнеш.
— След като тя заспи ли?
Адам кимна.
— Тя те чака, така че върви — каза Джеймс. — Мога да намеря стаята си и без теб.
ГЛАВА ШЕСТА
Тя го чакаше в стаята му, седнала напълно облечена в средата на леглото.
— Не знаех колко дълго ще стоиш с Джеймс. Не знаех и дали няма да влезе някой от прислугата. Сърцето ми блъскаше в гърдите.
Адам затвори внимателно вратата.
— Разпоредих се тази нощ никой да не ме безпокои.
Тя си отдъхна с облекчение и се отпусна игриво назад върху възглавниците. След това бързо се извъртя на една страна като вихрушка от бяла плът и небесносиня коприна.