— Вие мислите за всичко, нали така, мистър Сер.
Усмивката й внесе топлина в стаята.
— Опитваме се — усмихна се в отговор младият мъж.
Погледът му се насочи към часовника от абаносово дърво и злато върху камината.
— Още е рано. Какво би искала да правим?
— Има ли някакъв избор?
— Винаги.
— Първо бих искала да танцувам с теб.
— Тук?
Тя кимна. Тази идея й беше дошла още през деня, когато по време на пикника някой спомена за Тюйлери и на нея внезапно й се прииска да бъде с Адам в Париж, пред очите на неговите приятели и роднини. Това беше опасна мисъл, която съвсем не беше характерна за нея.
— Ще трябва да пееш.
— Или пък ти.
Веждите му се вдигнаха нагоре, когато се подпря на вратата.
— Искаш прекалено много.
— Ще го направиш ли?
— Ще опитам.
И той превъртя ключа в ключалката.
Когато тръгна към нея, тя усети вече познатото вълнение, което я обхващаше винаги при вида му. Тази вечер той беше много елегантен — с черен редингот и бродирана жилетка, лъскавата му черна коса беше като първобитна украса към модерното му облекло. А когато застана до леглото с протегната в знак на покана ръка, Флора забеляза необуздана чувственост в очите му.
— Струва ми се, че този танц е мой, лейди Флора — каза тихо младият мъж.
Пръстите им се докоснаха, после ръката й легна върху неговата и те се усмихнаха един на друг като двама влюбени, които споделят своето щастие, удоволствия и интимни мигове и ги запечатват завинаги в паметта си. Той я залюля в обятията си, обхванат от същите необуздани емоции, последвали разговора му с Джеймс — нуждата да я докосва и да я прегръща, ненаситния му глад за топлината на тялото й. А Флора обви с ръце врата му и се притисна силно към него, като че въпреки бурната страст и близостта му, минутите на щастието, което изживяваха заедно, намаляваха неумолимо.
Адам остана известно време така неподвижен, силното удоволствие внезапно беше задушено от меланхолия.
— Запомни този момент — прошепна младата жена.
Очите й се напълниха със сълзи. Чувстваше се така, като че вече го беше загубила. Усещането беше толкова силно, че тя докосна бузата му, за да се увери, че наистина е тук.
Той кимна мълчаливо и като обърна глава, докосна пръстите й с устните си.
— Май шейсет и седма — измърмори Флора, усещайки топлия му дъх върху пръстите си.
— Няма да забравя.
— Джеймс ще те отведе оттук.
— Не тази нощ.
— Но скоро.
Той въздъхна. Знаеше колко ограничено беше времето им заедно.
— Зависи… от действията във Вирджиния Сити.
— Може да те ранят.
Младият мъж поклати глава.
— Моят амулет ме пази.
Нежният му глас като че я обвиваше, сякаш духът му имаше силата да утешава.
— А сега ми попей — каза тихо той, като я изправи. — И ние ще потанцуваме двамата през тази пролетна майска нощ.
И Адам се присъедини към нея, топлият му глас беше като милувка, думите на любовната песен възпяваха клетвата за вярност. Той я притискаше до тялото си, движенията им бяха бавни, стаята беше слабо осветена, шумът от стъпките им потъваше в плюшения ръчнотъкан килим.
— Кога си ходила в Тюйлери? — попита младият мъж, като че беше прочел мислите й.
— Два пъти миналата година… по време на сезона.
Той поклати глава, защото миналата зима трябваше да стои тук и да пази табуните си, тъй като индианците Дакота бяха започнали да се придвижват доста по на запад от обичайните граници.
— И предишната година през пролетта.
— Кога?
Искаше му се да е бил там по същото време.
Флора се усмихна.
— През април, по време на първите конни надбягвания.
— Тогава си видял как Донжан спечелва Кралската купа — измърмори с усмивка на уста той.
— Твоят кон?
Тя внезапно спря на едно място и погледна нагоре, така че да види очите му и да прочете в тях същото удоволствие, което чувстваше тя самата.
— Моят кон — тихо се съгласи той, като я придърпа по-близо до себе си.
В усмивката му се четеше простичко щастие.
— И тази вечер Тюйлери ухаеше на резеда.
— Спомням си тази нощ и сега вече знам защо.
— Душите ни са се срещнали — прошепна той.
Тази нощ се любиха с необичайна нежност, като че телата и емоциите им бяха крехки, като от стъкло, като че меланхолията, която ги беше обхванала тази вечер, беше накарала досегашния им ненаситен глад да замлъкне, като че бяха сами в един сгромолясващ се свят.
— Как се чувстваш? — попита тихо Флора много по-късно същата нощ, докато Адам лежеше отгоре й, затихнал за момент, подпрян на лакти.
Очите му не се виждаха в мрака. Тя нежно докосна една от розовите раковинки на ушите му.