— Ощастливен от боговете, биа.
— Или просто късметлия.
Той завъртя глава леко на една страна и я погледна въпросително.
— Изключваш всичко мистично?
— Защо ги носиш толкова често? — рече вместо отговор тя, като докосна обецата му.
Прагматичното й чувство беше развито прекалено добре, за да остави място за мистицизма.
— Те са дар от майка ми още когато съм се родил. Пазят ме от зло. Много силен талисман са — добави едва чуто той.
Думите му й напомниха за разговорите по време на вечерята за милицията и армията от запасняци, за плячкосване и фортове.
— Ще има ли убийства? — попита уплашено Флора, спокойствието и топлината, които се излъчваха от тялото му бяха точно противоположната страна на войната и смъртта.
— Ще се погрижа да те придружат. Няма защо да се тревожиш.
— Пък и те искат да убиват само индианци…
— Това са предимно приказки на чаша уиски и политически уловки. Това няма да продължи дълго — каза успокоително Адам.
— Страхувам се да не пострадаш.
— Няма. Тихо, сега. Целуни ме.
Думите му бяха последвани от подобаващи действия.
Адам влезе в стаята на Джеймс призори. Затвори тихичко вратата и прокара набързо пръсти през разрошените си коси, преди да се запъти към леглото.
— Изглеждаш уморен — каза братовчед му, като се изправи до седнало положение, — и дяволски разрошен, — добави той, като хвърли поглед към набързо навлечените дрехи на Адам. — Наблюдавах как навън се развиделява — обясни многозначително той, като скръсти ръце зад главата си и отново се излегна върху възглавницата.
— Съжалявам — извини се Адам и се отпусна тежко върху един стол край леглото. — Тя току-що заспа.
— Флора Бонам изглежда по-различна. Ти изглеждаш по-различен.
Джеймс присви леко очи.
— И то толкова скоро след Изолда. Изненадан съм.
— Не толкова, колкото аз — изръмжа тихо братовчед му.
— Чух че сте се запознали у съдия Паркман.
Адам се отпусна още по-ниско в стола си и погледна към братовчед си изпод тъмните си вежди.
— От кого чу това?
— От Аврора Паркман, между другото. Клюката се е разпространила. Тази вечер си пренебрегнал по типичния си неподражаем начин много от най-нормалните условности. Може би не е трябвало да се връщате в балната зала… — той направи многозначителна пауза, — после.
— Първо, съвсем не съм сигурен, че идеята да излезем беше моя — отвърна с лека, предизвикана от спомените усмивка Адам. — Струва ми се, че тя ме помоли да го направим.
— А ти никога не казваш „не“.
— Може да съм си го помислил.
— Но очевидно не за дълго.
— По това време тя вече се събличаше и сериозното обмисляне на един евентуален отказ ставаше изключително трудно.
— Какво щеше да стане, ако някой беше ви заварил? Баща й например?
Адам вдигна рамене.
— Но не ни завари. Така че за какво става дума?
— Става дума за това, че точно сега не е най-подходящият момент да се влюбваш. Положението е наистина много сериозно.
Тъмните очи на Адам се срещнаха с тези на братовчед му.
— Тогава нека те успокоя — това не е любов.
— Олекна ми — отвърна с усмивка Джеймс. — Подобна преданост е нещо необичайно за теб. Можеш да разбереш объркването ми, когато видях как открито я боготвориш.
— Наблюдателността ти ти изневерява — отговори тихо Адам. — Шерман на север ли се движи? — попита той.
Темата за любовните му преживявания беше рязко прекъсната.
— Ще трябва ли да се оправяме и с войска освен с доброволците на Мар?
— Не и на двата въпроса — отвърна братовчед му, разбрал, че разговорът за Флора Бонам беше приключил. — Помощникът на Шерман обаче, майор Луис, е на път за Вирджиния Сити, за да прецени сериозността на индианската заплаха.
— Така че трябва да прекараме лятото, като се опитваме да осуетим политическите амбиции на Мар и се надяваме зимата да настъпи по-рано, така че милицията да се прибере у дома си.
— Нещо такова. За нещастие двата форта, които строят, са прекалено близо.
— А приказките за златото в Йелоустоун може би са от по-голям интерес за доброволците, отколкото войната с индианците — отбеляза Адам. — Тъй като миналогодишните договаряния за отварянето на достъпа в тези земи все още не са ратифицирани, още едно оправдание за нахлуване в района може само да бъде от полза.
— Не забравяй и за интересите на някои хора от построяването на железопътни линии до находищата на въглища.
— Нито пък горещото желание на говедовъдите да пасат животните си на север от Йелоустоун. Проклетият Сторхам и стадата му вече са на границата на земите ни.