Което направи едва сега силно изумен.
Докато конят му прецапваше през плитчината, вдигайки пръски вода, в мозъкът му непрекъснато се носеше мисълта, че Флора Бонам може би вече носеше детето му. Беше преживял този феномен единствено заедно с Изолда. И тогава тази новина му беше прозвучала като слагане на белезници за цял живот. Странно, но вероятността Флора да носи детето му му се стори… приятна.
Мечтанията му бяха прекъснати от приветствени викове. Бяха достигнали средата на реката и от отсрещния й бряг подвикваха деца, жени им махаха с ръце, няколко млади индианци навлязоха във водата, за да ги посрещнат, кучетата лаеха гръмогласно.
— Добре дошъл, Тсе-дитсира-тси — каза бодро един млад воин, чийто кон яздеше до този на Адам. — Готови сме да се бием заедно с теб.
— Ако се наложи — отвърна с усмивка Адам. — И тогава ще видим как Мар ще удържи пред добре въоръжена група войни. Есх-ка-ка-мах-ху още ли е тук?
И блажените размисли за Флора Бонам и нейното бебе бяха изместени от нетърпящите отлагане въпроси за оцеляването.
ГЛАВА СЕДМА
Адам беше оставил набързо драсната бележка, адресирана до графа върху масата в трапезарията. По време на закуската, преди още Люси да се е присъединила към тях, Джордж Бонам каза на дъщеря си:
— Снощи Адам е заминал за летния лагер. Ето — продължи той и й подаде листа през масата. — Казва довиждане и на теб.
Флора беше разбрала, след като се беше събудила в празното легло, че Джеймс е извикал Адам, но като че осъзна станалото едва след като го видя написано черно на бяло. Той наистина си беше отишъл от живота й.
Моите извинения, че се наложи да замина така прибързано, но в селото ми имат нужда от мен. Ако мога да бъда от полза с нещо във вашите изследвания, моля ви да ми се обадите. Сърдечни поздрави на вас и на лейди Флора.
Довиждане
Не се беше надявала на нищо повече, но безличните слова я върнаха към реалността на напълно различния им начин на живот. Адам Сер бързаше, за да предпази заплашеното от нападение село, а те с баща й бяха само спрели се пътьом в северната долина чужденци, наблюдаващи този рядък и изчезващ свят. Адам беше разбрал временния характер на посещението им и наистина нямаше какво повече да каже освен общоприетите любезности.
— След идването на Джеймс, неговото заминаване беше само въпрос на време — обяви небрежно тя и върна бележката на баща си. — Още във Вирджиния Сити бяхме подочули нещо за набезите на милицията. Освен това и покупката на конете е вече факт. Готова съм да тръгнем когато кажеш.
„Изумително е, — мислеше си тя, — как човек можеше да се научи да прикрива чувствата си.“ Заслугата за това може би се падаше на обучението, получено сред модното общество.
— Мисля да оставя състезателните коне, докато бъда в състояние да ги изпратя с кораби до Англия — заяви баща й, докато си наливаше още кафе. — Иначе всичко във връзка с пътуването ни е готово. Адам уреди посещението ни в селото на Четиримата вождове.
— След един час ще бъда готова с багажа си — съобщи с привидно спокойствие Флора.
Внезапно се беше почувствала изоставена — ново усещане за една млада жена, която се гордееше с променливостта и непостоянството в живота си.
В този момент в трапезарията влезе мисис Маклауд, хванала за ръка Люси, която идваше за закуска. Щом стигнаха до масата, тя съобщи с официален тона:
— Лейди Люси би била щастлива, ако удължите визитата си и останете и по време на отсъствието на баща й.
Отменяне на присъдата! Емоциите, които вече не й се подчиняваха, изпълваха съзнанието й. Нито логиката, нито разумните доводи имаха нещо общо със спонтанната й реакция. Тя можеше да остане и това беше достатъчно. Вероятността да види Адам отново, надхвърляше мечтите й. Младата жена осъзнаваше, че не трябва да показва несдържаното си вълнение, затова се усмихна на малкото момиченце, изви поглед към баща си и каза спокойно:
— Според мен идеята е чудесна. Какво е твоето мнение, татко?
— Бихме могли да останем за кратко, Люси — отвърна графът, усмихвайки се топло на очакващото отговора му дете. — А баща ти може да отсъства по-дълго. В такъв случай ще трябва да продължим с посещенията си сред другите кланове.
— Когато татко ме събуди тази вечер, за да ми каже довиждане, той каза, че ще се върне възможно най-бързо — съобщи абсолютно убедено Люси. — Никога не е отсъствал много дълго. Освен това — продължи тя още по-възбудено, — татко каза, че аз мога да го замествам като домакиня, докато той отсъства. Мога да сервирам чая и изобщо всичко и щеше да съобщи това на мисис О, преди да тръгне, и значи го е направил, и аз ще мога да го правя, и ще бъде чудесно.