— Клауди казва, че ти си независима жена, — продължи открития си невинен разказ детето, — и мисли, че е наистина страхотно, че са чели нещо, което си писала пред цяла група стари хора в Англия и казва, че всички жени трябва да бъдат образовани като теб. Тя ще ме учи на гръцки и латински и на още много неща, които само джентълмените имали шанс да научат. Татко казва, че оставя обучението ми в нейни ръце. Мисля, че това й харесва и че е добър учител, защото вече мога да чета, а татко казва, че много от почти четиригодишните не могат.
— Наистина си много щастлива, че имаш Клауди. Моят татко също ми даде възможност да науча много неща, които другите момиченца нямаха възможност да научат. Аз отраснах на границата като теб, въпреки че страните бяха винаги различни.
— Татко каза, че тази година мога да отида с него, когато пътува. Клауди не обича пътуванията, но аз вече съм достатъчно голяма и нямам нужда от бавачка, така че ще отида с него. Конете на татко се състезават навсякъде. Може би ще те видим в Париж.
— Това би било чудесно. А някой път трябва да дойдеш да ме посетиш и в Лондон.
— Ще дойдем — отвърна уверено Люси, със сигурността на любимо дете. — И ще гледаме Алепо да се състезава по вашите писти.
Беше минало полунощ, когато обитателите на малкото индианско селце пристигнаха в изолираната планинска долина. В началото бяха пътували бавно, вървейки направо през реката, но така не бяха оставили никакви следи, издаващи посоката в която бяха тръгнали — водата беше заличила всичко. Когато няколко мили по-нататък най-после бяха излезли на брега, групата разузнавачи, останала след тях, продължи да унищожава доказателствата за преминаването на абсароките оттам.
Въпреки късния час, в лагера кипеше активна работа — всички се бяха захванали с издигането на вигвамите. Не след дълго вече имаше построени достатъчно от тях, за да може целият клан да се приюти от студената планинска нощ. В колибите бяха запалени огньове, храната беше приготвена, децата — сложени да спят, събитията от изминалия ден — обсъдени с чувство на задоволство.
Хранителните им запаси бяха попълнени от неотдавнашния лов на бизони, така че хората можеха спокойно да си стоят тук, докато милицията се изтегли в градовете за през зимата. Само младоците искаха да се бият с доброволците. Откакто белите хора нахлуха в земите им преди четири години в търсене на злато, само най-глупавите и най-войнствените виждаха в боя разрешението на проблемите им.
Гарваните бяха малко племе, населението им не надхвърляше четири хиляди човека дори когато се събираха двете му части — Планинските и Речните Гарвани. Водачите им бяха разбрали още през 1825 година, че нямат друг избор, освен да съжителстват с белите. Днес беше просто поредният преход от дългото пътуване заради оцеляването.
Адам, Джеймс и Бялата Видра насядаха около огъня във вигвама на Адам. Другите се бяха разотишли по колибите си преди малко, така че бяха останали само тримата млади мъже, израснали заедно като братя. Бяха яли, пушили и обсъждали различните пътища, които можеха да ползват доброволците на Мар. Бяха си припомнили различни случки от младостта и се бяха смели на лудориите си. С напредването на нощта гласовете им бяха започнали да звучат по-глухо, умората им започваше да се проявява.
Преселването обаче беше минало успешно.
Кланът беше вън от опасност.
Чувството на задоволство засега заглушаваше тревогата от неизбежните проблеми, които ги очакваха в бъдеще.
Кожата, която покриваше входа се вдигна и във вигвама влезе някаква жена, носеща купа с питки.
— След като няма да лягате да спите, реших че няма да се откажете от няколко питки с лешници.
Пролетна Лилия се усмихна на мъжете.
— Аз обаче имам намерение да спя — каза Джеймс и взе една от малките питки. — И ако нямате нищо против, точно това ще направя.
— Идвам с теб — обади се Бялата Видра. — Не бях забелязал, че е станало толкова късно.
И той погледна дяволито Адам.
Само след секунди в колибата бяха само Адам и Пролетна Лилия.
— Приятелите ми не са с особено изтънчени маниери — усмихна се младият мъж.
— Може би и аз съм като тях — рече Пролетна Лилия и постави на земята купата.
— Никога не си се отличавала с добрите си маниери — усмихна се Адам. — Но аз знам как да се справям с това. Вече имам доста голяма практика.
Беше се полуизлегнал, облечен само с панталони и мокасини, а оръжието му беше разпръснато край него.
— Но Бялата Видра каза, че жена ти си е отишла.
— Ти все още си жената на моя брат2. Неговата памет ми е скъпа.
2
В дадения случай е напълно възможно Адам да се ожени за снаха си, Пролетна Лилия. Ако някой от братята, така индианците наричат не само истинските си братя, а и братовчедите по майчина линия и вуйчовците си, е убит, вдовицата му често се омъжвала за някой от деверите си. Така семейството й си осигурявало нужната защита и подкрепа. Както става ясно по-нататък, Адам вече е поел грижата за семейството на Пролетна Лилия, но отказва да се ожени за нея. — Б.авт.