— Каква е тази жълтоока жена в ранчото ти?
— Тя не остана дълго. А ти си член на семейството ми.
— Ти вече се грижиш за мен и за децата на брат си. Няма да бъда взискателна. Ти имаш нужда от жена, Тсе-дитсира-тси. Спеше с мен, когато бяхме млади, преди да се омъжа за брат ти. Знам, че мога да те направя щастлив.
— И двамата нямахме никакви грижи през онези дни — отвърна тихо младият мъж, припомняйки си дните преди откриването на златото. — Вече не е същото.
В младостта си той беше участвал в любовните игри между младите воини и хубавите момичета, но след като се беше оженил, вече не беше почтено да участва в тях, тъй като не можеше да създаде семейство с някоя от индианските девойки. Оттогава му се беше налагало да отхвърля не едно примамливо предложение, тъй като не му се искаше да създаде дете, за което след това нямаше да може да се грижи както трябва. В гъвкавата структура на клана, където границите на семейството са донякъде размити и почти всички са свързани от роднински отношения, детето му нямаше да страда, но той самият щеше да чувства задължения, които нямаше да може да изпълнява. Той вече не прекарваше почти цялото си време сред майчиния си клан, както беше правил в юношеството и младостта си.
— Не очаквам да останеш в лагера, Тсе-дитсира-тси. Остави ме само да ти доставя удоволствие.
— Разкажи за децата на брат ми. Достави ми това удоволствие. И не ме изкушавай с това, което не мога да взема.
— С това, което не искаш да вземеш, упорити човече. Бих могла да те нападна. Много съм силна.
Адам се разсмя.
— Тази вечер може и да си. Уморен съм.
— Заради жълтооката жена. Джеймс каза, че не си спал в продължение на дни, защото тя не те оставяла.
— Джеймс говори прекалено много — въздъхна леко младият мъж.
Той обаче не можеше да се начуди каква беше тази съблазън на Флора Бонам, че беше готов да изостави всичко заради възможността да усети нежния й допир.
— Той говори истината, Тсе-дитсира-тси. Кажи ми името й.
— Тя си замина.
— Завинаги ли? — попита тихо тя, тъй като забеляза погледа му, когато произнесе трите думи. — Как ще живееш?
В осветения от огъня вигвам настъпи кратко мълчание.
— Както винаги съм живял, Лилия — отвърна най-после той. — С дъщеря си и с клана си.
— Отърва ли се от графинята?
— Надявам се — отговори с лека гримаса той. — А ти задаваш прекалено много въпроси на един мъж, който не е спал. Отивай да се погрижиш за децата си и ела пак да ме притесняваш утре, след като си почина.
— Което и мисля да правя, Тсе-дитсира-тси, докато не ми кажеш „да“.
— Точно от това имам нужда — каза с дяволита усмивка Адам. — Жена с определена мисия.
— Моята решителност ще ти помогне да вземеш правилното решение — отвърна с усмивка Пролетна Лилия. — Очаквай ни с децата за закуска.
Той изохка, след което лицето му се озари от широка усмивка.
— Готвиш ли?
— Като че ще оставя децата ми да ядат това, което сготвиш ти. А после можеш да помогнеш на Малкото Мече да поязди.
— Още нещо? — попита с язвителен тон Адам.
— Би могъл да срешеш косата ми — каза тихо тя.
— Малко вероятно — отвърна с приятна усмивка младият мъж. — Намери някой друг, който ще среше косата ти.
— Реших да опитам.
— Все още съм достатъчно буден, за да мисля ясно.
— Решеш ли косата на жълтооката жена?
Не беше го правил, помисли си със съжаление той. За абсароките беше признак на силна любов, когато някой мъж реше косите на една жена.
— Не — отвърна тихо Адам.
— Тя е ранила сърцето ти, Тсе-дитсира-тси.
Той бавно поклати глава.
— Няма нищо чак толкова сериозно, Лилия. Тя запали само краткотраен огън в кръвта ми.
Споменът за нея обаче остана заедно с него в колибата след излизането на Пролетна Лилия и той сънува виолетови очи, уста на куртизанка и усмивка, от която сърцето му запяваше. Събуди се изведнъж, задавайки си въпроса какво ли правеше сега тя. Опитвайки се насила да се освободи от нежеланите спомени, Адам започна да прави наум списък на хората, които трябваше да сложи на пост — къде трябваше да ги разположи, колко на брой. Нямаше да си позволи да сънува Флора Бонам. Почувства облекчение, когато забеляза първите слънчеви лъчи. Младият мъж отмести встрани кожената завивка, повдигна покривалото и впери поглед в смълчания лагер. Росата проблясваше на слънчевата светлина, въздухът ухаеше на хвойна, небето беше ясносиньо — обещаваше топъл ден. Всички бяха на сигурно място — планинската долина беше естествена защита срещу евентуално нападение. В съседния вигвам се засмя дете и устните на Адам също се разтегнаха в усмивка.
Да пази своя клан, своята земя — това беше истинският му живот, неговата опора, неговата кауза, неговият дълг.