Постепенно започна да й става по-лесно да мисли спокойно за Адам. Името му вече не предизвикваше същия наплив от горещи спомени както преди, можеше да мисли за изпълнените със страст дни и нощи в ранчото му донякъде философски. Бяха преживели заедно истинска лудост, която също като някой ураган, беше отминала набързо. Силното увлечение не беше променило живота нито на Адам, нито нейния. Нямаше защо да преувеличава или оцветява случилото се. Те бяха възрастни, зрели хора. И животът продължаваше.
Рутинните занимания носеха известно спокойствие на Флора. Процесът на разпитване, на водене на бележки, на събиране на разкази, митове, песни й беше познат, той беше за нея нещо като песничка от детството, носеща й спомените и усещанията от по-щастливи времена. Истински заинтригувана от записването на историята на една култура без писмени паметници, младата жена получаваше носещо й удовлетворение задоволство от работата си.
Баща й беше погълнат от изучаването на военните структури на племето, от начина на обучаване на воините, от лова на бизони и внезапните нападения, от любопитния начин, по който абсароките дресираха конете за надбягвания, за лов на бизони, военните коне. Изминаха дни, а след това и седмици, а после, в средата на юни, племето премести лагера си по на север, в търсенето на нови пасища.
Когато минаха на два дена пътуване с коне край Елена, Флора и баща й се решиха да се възползват от сравнителната близост на населеното място, за да попълнят запасите си.
Откакто кланът им беше отишъл в планината, Адам и Джеймс разделяха времето си между лагера и ранчото на Адам. Три от най-добрите му състезателни коне се подготвяха за надбягванията в Саратога, беше дошло време за насаждането на бъдещата реколта, трябваше да създадат нови овощни градини, непрекъснатите подобрения на конюшните изискваха непрестанно внимание. Планинският лагер и границите на земите на Адам трябваше постоянно да се охраняват от патрули.
След като милицията потегли от лагера си край Мун Крийк и опасността да се срещнат с нея намаля значително, двамата млади мъже се отправиха към Форт Бентън, за да приберат „Уинчестърите“, които бяха поръчали. След като избраха по-заобиколен път, възможно най-отдалечен от лагера на абсароките в планината, те пристигнаха в града край реката два дни, след като един от доброволците на Мар беше отворил магазин в една от местните кръчми.
Същата нощ играха в бар „Бристол“ на хазартни игри със съдията Хъсмър и с шерифа, като главна тема на разговора им беше действащият в момента губернатор и проблемите с милицията му. Неотдавнашното прекрояване на избирателните райони, беше горещо подкрепяно от Мар, тъй като това му даваше възможност да държи под контрол федералните съдии, които бяха обявили последните две законодателни сесии за невалидни. Във връзка с това съдия Хъсмър беше преместен в забутания Форт Бентън. Тъй като заплатата на съдиите зависеше от броя на водените от тях съдебни дела, заточението в рядко населения район беше довело до драстично намаляване на доходите му. Хъсмър беше бесен. Всички републиканци в Монтана бяха ядосани, защото политическите им маневри за анулиране на законодателните сесии бяха осуетени. И въпреки че по-голямата част от населението бяха демократи, администрацията на републиканците беше назначила достатъчно влиятелни мъже, за да се превърне в сериозна и опасна опозиция.
— Дявол да го вземе тоя негодник — горещеше се съдията, като в разсеяността си откри чудесната карта, която държеше. — Ако си мисли, че имам намерение да стоя и да гладувам в това забутано градче, — подметна саркастично той, — по-добре ще бъде да си вземе телохранител.
Адам отвърна спокойно, като взе дамата пика и я прибави към другите си дами:
— Чух, че Мар възнамерявал да прави пикник следващата седмица.
— Келешът му с келеш! — избухна съдията. — Би трябвало да го екстрадираме в Англия, за да изпълнят присъдата му. Не се сещам за друг, който заслужава повече от него да бъде обесен и насечен на четири части.
— Кога следващата седмица? — попита тихо шерифът, който получаваше заплатата си от няколко местни бизнесмени, върли противници на действащия губернатор.
— В събота или неделя — отвърна Джеймс, преди да постави на масата чашата, която държеше пред устата си.
— Говореха на последната спирка за смяна на конете на дилижансите в северна посока — добави нехайно Адам.
— В такъв случай разполагаме с предостатъчно време — обяви съдията, без да крие амбициите си, — за да планираме подходящо посрещане на губернатора.