— Вие сте собственикът на долината край река Аспън в земите на индианците — каза Елис, познал името му. — Вие сте френският граф.
— А вие сте племенникът на губернатора — отвърна все така тихо Адам.
Въпреки че никога преди това не беше виждал Елис, и той като всички други беше чул за удара му в мините.
— Очаквате ли губернаторът да се върне тази година от Вашингтон?
— Всъщност той сега е на път за тук.
Погледите на Адам и на Джеймс се срещнаха за част от секундата — новината беше от голям интерес за тях, като се имаше предвид очакваното посещение на Мар във Форт Бентън.
— Сигурен съм, че всички ще бъдат доволни от завръщането му — каза Адам.
На лицето му се беше появила любезна усмивка, агресивността му се беше изпарила.
— Как сте, лейди Флора — попита спокойно, със светски тон той, като обърна поглед към младата жена. — Баща ви ми каза, че изследванията ви вървели много добре. Точно се възхищавахме на акварелите на Алън.
Настроението му се беше променило рязко — завръщането на губернатора Смит идваше точно навреме, в случай че с Мар се случеше нещо. Още повече, че Смит се славеше с приятелското си отношение към индианците, нещо наистина забележително и рядко за един политик.
— Прекрасно, благодаря — отвърна раздразнено Флора — учтивостта на Адам я беше вбесила. — Дните ни в лагера бяха изключително продуктивни.
Младият мъж внезапно се почувства така, като че отново можеше да контролира емоциите си, като че можеше да действа разумно в присъствието на Флора Бонам. Нямаше никакво рационално обяснение на това неочаквано спречкване помежду им.
— Приятно ми е да чуя това — отговори той. — Тази дантела много ти отива — добави с широка усмивка той.
— Не си се променил — каза тихо тя, раздразнена от дръзкия му намек за дантелата и интимните им мигове върху сеното в плевника.
— Това ли очакваше?
— Нямах никакви очаквания, свързани с вас, мистър Сер.
— Колко успокоително звучи това.
— Приятно ми е да те успокоявам — отвърна мило тя и постави облечените си в ръкавици пръсти върху подпряната му на бастуна за разходка ръка.
— А на мен ми е приятно да видя, че не си изгубила вкуса си към флиртуването.
Гласът на Адам обаче се беше променил, безгрижието беше изместено от ледена студенина.
— Дълго ли ще останете?
— Достатъчно дълго — отвърна без да се церемони той.
— Досажда ли ти? — намеси се Елис, който вече беше сигурен, че това не беше размяна на остроумия.
— Вероятно — заяви тихо Адам.
Тонът му беше предизвикателен.
— Не — отговори троснато Флора. — Не ми досажда — добави с подчертано отегчен глас младата жена.
— Не им е за първи път — каза с въздишка графът, припомняйки си за други подобни словесни схватки по време на престоя им в ранчото. — Ще трябва да вляза в ролята на арбитър.
— Както изглежда — аз също — намеси се Джеймс и дръпна братовчед си за ръката.
— Простете, лейди Флора — каза Адам, отблъсквайки ръката на Джеймс. — Грешката беше моя.
Той се усмихна.
— Прекалено дълго останах сред пустошта.
— Така е — съгласи се тихо Джеймс, смаян от загубата на самоконтрол на Адам.
— Простено ви е — отвърна тя с точно премерена приветливост, чиято цел беше да действа предизвикателно.
— Флора! — каза властно баща й.
— Съжалявам.
Очите й не се виждаха изпод миглите. Когато вдигна поглед към Адам, изражението й беше непроницаемо.
— Това е може би от жегата — каза с театрално изтънен глас тя, като се обърна към баща си. — Ако ме извините ще отида да си полегна.
След това се усмихна на Елис и излезе от дневната.
— Хм — промърмори графът, озадачен от поведението на дъщеря си. — Наистина ме ядоса.
— Вероятно не е свикнала с носенето на корсет — каза небрежно Адам, без да пропусне да види през коя врата влезе младата жена. — Наистина са дяволски неудобни.
— Не мисля, че това ви засяга — отвърна предизвикателно Елис.
— Не се правете на рицар, Грийн — рече невъзмутимо Адам. — Това беше просто едно наблюдение, нищо повече.
— Ще ви бъда благодарен, ако пазите подобни наблюдения за себе си.
— Неин пазач ли сте?
— С радост бих я защитил.
— Глупости — намеси се Джордж Бонам. — Флора може да се защити вероятно по-добре, отколкото би го сторил който и да е от нас. Видяхте ли колко е сръчна с пистолета?
— Не съм, сър, но тя ми се струва една наистина невероятна дама.
— Действително е невероятна — измърмори под носа си Адам.
— Моля?
Елис присви светлосините си очи.
— Виждал съм как стреля — отвърна с невъзмутимо спокойствие Адам. — Наистина е невероятна. Опита новия ми „Уинчестър — 1866“ в ранчото — добави той, тъмните му очи се завъртяха към графа, — и тя изпразни патронника в цел с диаметър десет сантиметра за десет секунди.