— Така изглежда.
— Нима виждам нещо като усмивка на лицето ти най-после след последните няколко седмици?
— Тя е способна да окаже подобен ефект върху един мъж, нали — отвърна широко усмихнат Адам. — Струва ми се, че ще се усмихвам доста през следващите два дни. Между другото, ще трябва се преместиш в друг апартамент тази нощ.
— Хотелът е пълен.
— Е, сигурен съм, че Харолд ще намери една стая за теб в дома си — повдигна шеговито вежди братовчед му.
— Пощади ме. Ще трябва да слушам „божествения“ брътвеж на Хенриета по време на задължителния ми танц с нея. Тази дума не излиза от устата й. Мисля по-скоро да си тръгна още тази вечер.
Той погледна братовчед си.
— Трябва ли да обяснявам на Пролетна Лилия, че в продължение на няколко дни ще демонстрираш най-фините моменти от културата на абсароките пред британска гражданка?
Адам обърна глава и задържа за миг погледа си върху Джеймс.
— Не, ако ти е мил животът — отвърна тихо той.
— Тя купува любовни билки, за да те накара да промениш намеренията си, знаеш ли? — усмихна се шеговито братовчед му.
Адам изпъшка.
— Господи, та аз мисля за нея като за сестра.
— За нещастие — отвърна все така весело Джеймс, — тя не те вижда в същата семейна светлина.
— Но ще трябва — измърмори Адам, — защото не възнамерявам повече да се женя за когото и да било.
— Прав ли съм, като долавям известни мизантропски възгледи за брака? — позаинтересува се игриво Джеймс.
— Пет години с Изолда, колкото и малки и нередовни да бяха престоите й в семейното ни огнище, са достатъчно висока цена, която платих за това, че се ожених. Никога повече — заяви категорично той. — Никога.
— Помисли за разбитото сърце на бедната Хенриета и на всички онези жени, които се надяваха да те спечелят сега, когато Изолда освободи мястото.
— Всъщност това, за което мисля сега, е неразбития ми живот откакто тя си отиде. Дяволски съм доволен. А сега с перспективата Флора да ме забавлява в продължение на два дни, удоволствието придобива съвсем нови измерения.
Движеха се през шумния център на града, минаха край евтини танцувални салони и кръчми. През отворените им врати се носеше музика, която изпълваше лятната нощ. На едно място улицата беше изпълнена с миньори, празнуващи последната си златна находка, които харчеха златния прах за жени, пиене и хазартни игри.
Проправяйки си път през развълнуваните тълпи, младите мъже стигнаха до хотел „Плантърс хауз“. Фенерите, окачени по фасадата на сградата, осветяваха в златна светлина бялата веранда с многобройни колони. Адам изкачи стъпалата на един дъх, кимна на вратаря, пресече постланото с килим на цветя фоайе с големи крачки и хукна нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж.
— А ако не дойде? — попита Джеймс, леко задъхан след бързото им изкачване.
— Ще дойде — отвърна лаконично братовчед му, докато се движеха по яркоосветения коридор.
— Толкова ли си сигурен?
Адам кимна и извади ключа от джоба си, тъй като стаята им беше само три врати по-нататък.
— Липсвал съм й — каза тихо, с усмивка на лице той.
— И тя на тебе.
Той извъртя глава към братовчед си и го изгледа продължително.
— Мислиш ли?
— Никога досега не съм те виждал да тичаш след някоя жена.
Адам пъхна ключа в ключалката.
— Дяволски добра е — измърмори той, като отвори вратата.
— Сигурно е така.
— Можеш ли да опаковаш багажа си и да напуснеш по-скоро? — попита Адам и хвърли ключа върху масата.
Очите на Джеймс се разшириха от учудване, че братовчед му така очевидно се старае заради една жена, смаян от промяната, която забелязваше в този мъж, когото познаваше откакто се помнеше.
— Хванал си се на въдицата, скъпи ми братовчеде — прошепна той.
— Може би — съгласи се с шеговит тон Адам. — Но само за два дни, Есх-ка-ка-мах-ху — добави с усмивка той, като разкопчаваше колосаната бяла папионка. — Само за два дни…
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
В осветения от лампите апартамент цареше тишина. Джеймс беше излязъл преди доста време. Все още облечен в официалните си дрехи, Адам се беше полуизлегнал на тапицирания стол и очакваше пристигането на Флора, затворил очи. Но в действителност не спеше. Напротив — беше изпълнен с безкрайна енергия, в мислите му се въртеше единствено образът на чаканата жена… и свързаните с нея спомени и очаквания. Колко време беше изминало, откакто беше я докосвал за последен път? Две седмици? Три? Повече, реши той, връщайки лентата на изминалите събития. Повече от месец… доста дълго време. Пръстите му се впиха в украсената с дърворезба странична облегалка, кокалчетата на ръцете му побеляха от натиска. След това обаче си наложи да се отпусне — тя щеше да бъде тук скоро. Той погледна към часовника над камината — два и половина.