Не можеше да си обясни причината за това страстно желание, което тази жена възбуждаше у него, не си спомняше нещо подобно да му се е случвало преди. Знаеше обаче, че иска този миг да не свърши никога, чувстваше се като обхванат от някаква треска. „Не спирай — повтаряше неспирно мозъкът му — не спирай…“ Ритъмът, с който се движеше долната част на тялото на младия мъж беше в синхрон с несдържаната молитва, отекваща в мозъка му. Дишаше тежко, очите му бяха затворени под влияние на екстаза, причинен от движенията му в чувственото тяло на Флора, която му отвръщаше с не по-малка страст. Трябваше да се досети още като го видя, че е способен на подобна дива лудост. И тя въздъхна, целуна го и измърка доволно. След първите безпаметни мигове настъпи известно успокоение и той успя частично да я разсъблече, да развърже, да разкопчее, така че накрая гърдите й заблестяха с белотата си на лунната светлина и младият мъж вече можеше да се наслади на мекотата им.
— Сега е моят ред — каза след малко младата жена, като се качи върху него и се зае с диамантеното копче за яка на ризата му.
А когато съблече дрехата му, той откри че малките й ръце можеха да бъдат много изобретателни, конкурирани единствено от устните и езика й.
Двамата се любиха, като използваха най-различни пози. В един момент, когато се съвзе от поредния си оргазъм, Флора прошепна:
— Не е нужно… да бъдеш… толкова всеотдаен.
— Не го правя заради теб — отвърна задъхано той.
Когато усети, че тя отново отива към върховния момент, Адам си позволи най-после да сподели екстаза й. Известно време двамата лежаха мълчаливо, тишината се нарушаваше единствено от тежкото дишане на младия мъж. А след това Флора докосна потното му чело — дребен собственически жест към лежащия отгоре й мъж.
— Ти си забележителен… — прошепна тя.
Върховно задоволство изпълваше всичките й сетива.
— Струва ми се, че Монтана ще ми хареса.
Тя усети как мускулите му се стегнаха под милувките й и добави тихо:
— Не се тревожи. Това беше само едно благодаря, нищо повече.
Тя по-скоро почувства, а не видя усмивката му.
— Удоволствието беше мое, госпожо. Бях забравил колко приятелски настроени могат да бъдат англичаните.
— Аз също съм наполовина американка.
„А — помисли си той, — това обяснява горещата й кръв. Както и очарователната й откровеност.“ Въпреки изгарящото си желание да остане още дълго в нея, той си даде сметка, че последните им откраднати мигове изтичаха. Целуна я леко и каза с истинско съжаление:
— Ще трябва да се връщаме.
Адам седна и започна да закопчава ризата си.
— Сигурно ще имаш нужда от носната ми кърпичка — любезно предложи той и измъкна бялото ленено правоъгълно парче плат от джоба си.
— Колко мило — прошепна Флора, все още замаяна от силата на страстта им, тялото й все още се съпротивляваше при мисълта да помръдне дори ръката си. — Но защо вместо нея да не използвам една от многобройните си фусти?
Тя се протегна лениво.
— Само че по-късно… — измърмори тя. — Когато се възвърне енергията ми.
— Още сега, биа — нежно се противопостави той, гальовната дума на езика на племето абсароки излезе от устните му като дрезгав шепот. — Нямаме време, не можем да чакаме да се съживиш…
Адам пъргаво възвърна безупречния вид на вечерното си облекло — способност, развита до съвършенство през годините на мимолетни връзки. Не по-малко сръчен при боравенето с дамските фусти, той успя да освободи Флора от една от тях, като я вдигна без усилие, за да улесни процедурата. Когато обаче започна да бърше следите, останали от любовната им игра, времето като че загуби важността си. Видът на гладките й бедра и щедрите обещания, които се четяха в ленивата й поза бяха доста повече от това, което беше способен да издържи. Той затвори за миг очи, разкъсван от непоносимо силното си желание, пое дълбоко въздух и каза „Съжалявам“ като издиша шумно, после я целуна нежно и внимателно я постави на седалката срещу него.
— Сега стой тук. Не си заслужава заради това да преживееш скандал.
Когато забеляза безсрамната й и същевременно очарователна усмивка, той се засмя:
— Наистина ми се иска да мога да го направя, — добави ухилено той, — но този път трябва да ми повярваш.
Въпреки възбудата и приятната умора, Флора разбираше дилемата му.
— Може би по-късно — каза тихо тя и започна да прави опити да придаде възможно най-приличен вид на дрехите си.
След десетина минути, като пооправиха облеклото си, двамата се приближиха към вратата на терасата. Пролетната нощ беше достатъчно студена, за да задържи останалите гости вътре — никой друг освен тях не беше предпочел не особено високата температура навън. Адам спря точно пред входа и огледа за последен път външността на Флора. Потупа една панделка, за да я намести, върна една къдрица на мястото й зад ухото на младата жена и й се усмихна като любещ баща: