Флора седеше на края на голямото легло с четири колони, краката й не достигаха пода. Беше се подпряла с длани върху кадифената кувертюра и усещаше леко безпокойство, тъй като не знаеше как да се държи, когато Адам я критикуваше, а съзнанието й беше замъглено от желание. Възбудата беше боядисала в розово бузите й и оцветила бялата й шия, след което се беше спуснала надолу и гореше в кръвта й.
Дори когато беше облечена само с пола и блуза без каквато и да е украса по тях, от нея се излъчваше невероятна чувственост, мислеше недоволно Адам, борейки се с неуправляемата си ревност. Дори когато седеше така неподвижно, зрелите й форми като че всеки момент щяха да пръснат ограничаващите ги дрехи. Приличаше на пищен символ на плодородието. Още по-смущаващо въздействие оказваха върху осъждащото настроение, в което беше изпаднал, червенината на бузите й — цветът на гуляйджиите и разпътния живот — и вечната й готовност, недискретна и същевременно очарователна, както вече добре знаеше. Дявол да я вземе, тя се възбуждаше толкова лесно. Можеше ли да я кори за недоволството си, за подозренията и съмненията, които го измъчваха? Можеше ли да я осъжда за пищната й женственост? А дали щеше да успее да обуздае собствените си диви импулси и нуждата си да я усмири?
Измина секунда, после — две и тогава Адам вдигна ръце и махна към нея:
— Ела — каза той.
Той самият не можеше.
Тя се смъкна от леглото, като се подчини на лаконичната му заповед, факт който можеше да се обясни с дългата им раздяла, с крещящата мъжественост на Адам Сер и със собственото й сладострастие. Когато обаче тръгна към него, дължината на стаята й се стори безкрайна под изпитателния му поглед. Усещаше как при всяка крачка гърдите й се потъркват в меката коприна. Напрежението нарастваше с всяко полюляване.
— Вижда се ясно, че си гола под тази блуза.
Гласът му звучеше пресипнало и недоволно.
— Не съм го направила нарочно.
Тя спря на няколко крачки от него, като се стараеше да прецени докъде се простираше лошото му настроение.
— На Джеймс трябва да му е станало приятно.
— Дори не забеляза.
Тонът й го приканваше към повечко разум.
Младият мъж като че не я чу. Той съблече сакото си и извади от джоба му четирите двойки, преди да го захвърли върху близката масичка. После се облегна и като повдигна флегматично между показалеца и средния си пръст картите по посока на Флора, каза:
— Играла ли си и преди на тази игра — да залагаш себе си на масата за покер? Доколкото те познавам, този въпрос ми се струва доста наивен.
— Така и не успях да разбера чувството ти за собственост.
Не й се искаше да му достави удоволствието от истината. Миналото й не му принадлежеше. Фактът, че той беше единственият, получил подобен залог, не беше негова работа.
Адам захвърли картите върху масичката и въздъхна:
— Всъщност това се отнася и за двамата. Прости избухването ми. Не знам как става така, — повдигна смутено рамене той, — но ти предизвикваш някакъв особен варваризъм в поведението ми.
Той се усмихна внезапно, изкусителна усмивка с огромен чар и сексапил.
— Но щом си тук…
Той се облегна удобно в тапицирания със зелено кадифе стол, протегна напред крака и я погледна изпод тежката завеса на миглите си.
— Защо не се съблечеш заради мен.
Тя отвърна на възбуждащата му усмивка с дяволито повдигане на веждите.
— Ако обещаеш да не се мръщиш.
— Дадено — отвърна развеселен той. — Така по-добре ли е?
— Несравнимо — отговори тя.
На нейната усмивка също трудно можеше да се устои.
— А сега внимавайте, господин графе — измърмори дрезгаво тя и посегна към горното копче на блузата си.
Адам се разсмя.
— Като че ли някой мъж, чието сърце все още бие, би могъл да гледа в друга посока.
— Приемам го като комплимент.
Тонът й беше игрив, а пръстите й бавно разкопчаваха второто копче.
— Без сянка на съмнение. Споменавал ли съм, че намирам прямите жени с кестеняви коси и интереси, насочени към културата на абсароките за особено възбуждащи?
— Това е добре — отвърна весело тя, като разкопча още едно копче, — защото ти винаги си ми бил най-големият любимец.
Още не довършила изречението си, Флора си даде сметка, след като видя внезапно клюмналата му физиономия, че последното й изказване можеше да породи нов спор. Затова тя се усмихна кокетно и бързо добави:
— Обеща да не се мръщиш.
Той се попривдигна леко в стола си. Очите му я гледаха дръзко, поглъщаха я с привидно безгрижен вид. Адам бавно кръстоса крака.
— Абсолютно права си — отвърна тихо той. — Трябва да се представя в най-добра светлина.
— Ще можеш ли?