Беше понеделник, малко преди полунощ, небето се сивееше зад прозрачните завеси, звуците от нощната веселба бяха намалели, но не и изчезнали напълно. Балдахинът на леглото висеше безжизнено в знойната горещина, тиктакането на часовника беше единственият звук в тъмната стая. Адам и Флора седяха на един стол, който той беше пренесъл до отворения прозорец. Голото й тяло беше сгушено в скута му, главата — подпряна на гърдите му, равномерното й дишане беше в ритъма на спокойния сън.
Младият мъж обаче не можеше да заспи. „От жегата е“ — опитваше са да убеди сам себе си той, като избягваше да мисли за действителната причина, свързана с Флора Бонам. Времето им заедно беше стигнало почти до своя край. Той я наблюдаваше и размишляваше колко по-добре би било, ако я беше срещнал преди години, преди Изолда и всички неприятности, които му беше причинила.
Следващият миг обаче предпазливостта го накара да поохлади малко емоциите си. За топлите му чувства към Флора Бонам вероятно най-голям принос имаше невъздържаният им секс, напомняше си той. Беше невъзможно да ги отдели от интензивните плътски наслади. Ако съдеше по досегашния си опит, още преди настъпването на зимата вече нямаше да си спомня името й. Разумът му се опитваше да го убеди, че това беше поредната преходна връзка, но от друга страна натрапчиви съмнения се опълчваха срещу подобна хладна логика.
Флора се размърда в обятията му и се притисна още по-близо към него, като някое спящо котенце. Устните на Адам се разтегнаха в усмивка. Тя го караше да се чувства щастлив — самото й присъствие можеше да предизвика усмивка на лицето му.
Точно се беше навел, за да я целуне, когато навън отекнаха изстрели, последвани няколко секунди по-късно от викове: „Мар е мъртъв! Мар е мъртъв!“. Те ставаха все по-силни, тъй като вестоносецът явно се приближаваше към хотел „Плантърс хауз“. Прозвуча нова поредица от гърмежи, призоваващи жителите на града към внимание.
Този път пукотевицата разбуди младата жена.
Тя обгърна с ръце врата на Адам, погледна го сънено и прошепна:
— Пак ли престрелка?
— Вестоносец, носещ новината за смъртта на Мар.
Дълбокият глас на младия мъж звучеше абсолютно безизразно. Но той хвана здраво Флора и внезапно се изправи.
— Ще сляза долу за минутка — каза тихо той, докато я носеше към леглото. — Искам да разбера нещо повече.
— Сега вече той няма да преследва клана ти…
Тя все още не беше се събудила напълно и думите й бяха едва доловим шепот.
— Връщам се след няколко минути — рече спокойно Адам, разположи младата жена в средата на леглото и се наведе да я целуне.
Тя се вкопчи в него.
— Ммм… Не отивай.
Обсебена напълно от него, копнееща да го чувства непрекъснато край себе си, тя дръпна надолу главата му.
— Остани… — прошепна в устата му тя.
Той омекна за момент и двамата се сляха в дълга, нежна целувка, която предизвика блажено мъркане от дамата, лежаща под него.
— Моя ненаситна любима — прошепна с усмивка той, като се опитваше да се освободи от прегръдката й. — Дай ми само пет минути и след това ще се върна.
— Сега вече няма да ме забравиш — каза Флора.
Гласът й звучеше ниско и страстно, докато се протягаше по незабравим начин.
— Определено ще си спомням това — прошепна с усмивка Адам. — Не мърдай оттук.
Той се облече с типична мъжка експедитивност и излезе от стаята, като преди това махна с ръка и изпрати въздушна целувка на Флора, докато тя усети първите тръпки на страха.
Ето така щеше да се чувства, когато Адам си отидеше от живота й само след няколко часа — празна, изоставена, лишена от неговата сила и смелост. Тя потрепера в знойната юлска нощ. Положи усилия да се отърси от меланхолията си. Нямаше намерение да се размеква от раздялата с един мъж, колкото и красив и съвършен да беше той. Животът й беше прекалено запълнен и интересен, за да позволи краят на една любовна връзка да я потопи в отчаяние и самосъжаление.
Флора рязко стана от леглото и се отправи към дневната, като че искаше да избяга от мястото, станало свидетел на толкова много страст. Трябваше да контролира повече чувствеността си, повтаряше си предупредително тя. Но те се бяха любили навсякъде и из дневната, даде си сметка тя, след като обходи с поглед помещението. Вдигна една риза, захвърлена от Адам върху един стол и я наметна върху тялото си, почувствала внезапна нужда да прикрие голотата си, като че можеше да се скрие от страстта с помощта на ленената дреха. Започна да крачи напред-назад, мъката не й даваше мира, чувствата й бяха в пълен безпорядък. Досега никой от мъжете не беше оказвал подобно влияние върху й. Никога. Те бяха приятно развлечение, но никога не бяха засягали чувствата й. По-скоро никога досега. Флора крачеше неспирно из стаята, без да може да намери покой.