За неин ужас, когато Адам влезе в апартамента няколко минути по-късно, тя спря, погледна го и избухна в плач.
— Съжалявам — хълцаше унизена тя, а сълзите се стичаха по бузите й.
— Какво се е случило? — възкликна младият мъж, като се отправи с големи крачки към нея.
— Нищо… Аз съм добре — задавяше се от ридания тя.
Изглеждаше като малко дете, облечена в прекалено голямата за нея риза, краката й бяха голи, пръстите й потъваха в дебелия килим.
Щом стигна до нея, той я притисна в обятията си.
— Не трябваше да излизам — прошепна самоосъдително той. — Кажи ми какво стана.
Съчувствието му, особената загриженост на думите му само усилиха риданията й. Объркан, той я загледа настойчиво, опитвайки се да види очите й. Но Флора успя да каже само едно задушено: „Нищо не е станало.“, когато очевидно нещо не беше наред. Чудейки се как да я утеши, той се приближи до дивана, седна, като я постави в скута си и каза, преливащ от симпатия:
— Просто ми кажи.
И Адам нежно повдигна брадичката й, така че погледите им се срещнаха.
— Може би ще ти помогна.
— Държа… се… глупаво — заекна тя, като си поемаше дълбоко въздух, опитвайки се да контролира плача си. — Сигурно съм… уморена.
— Идвал ли е някой, докато ме нямаше?
Той внимателно избърса влагата по бузите й.
Тя поклати глава, като все така се опитваше да спре напиращите сълзи.
— Да не си се ударила?
Тя отново кимна с глава в знак на отрицание, а къдриците й погалиха приятно брадичката му.
— Искаш ли да поспиш? Трябваше да те оставям да спиш повече.
— Вината не е твоя — отвърна тихо тя.
Риданията й бяха почти престанали.
— А и наистина не ми се спи.
— Какво искаш да правим? — попита той, опитвайки се да я развесели. — Кажи ми и ще го направим.
— Да отидем в Париж — отговори Флора и за миг на лицето й се появи дяволита усмивка.
— Отивам да приготвя багажа — рече тихо Адам и докосна леко с връхчето на пръста си чувствителното ъгълче на устата й. — Ще вечеряме с Императора.
— И ще ме заведеш и на конните надбягвания.
— Определено ще те заведа и на тях.
Гласът му стана много тих.
— Всички мъже ще ми завиждат.
— Ще стоя в къщата ти.
— Няма да те изпускам от поглед — потвърди той, като я притискаше все така силно към себе си.
— Ще танцуваме в Тюйлери.
— Или в „Сен Клу“.
— И всички жени ще ми завиждат — прошепна Флора.
— Ваканцията ни ще трае вечно.
— Вечно — повтори много, много тихо тя. — А сега ме целуни, преди да съм заплакала отново.
И той го направи толкова нежно, като че тя беше изключително крехка и можеше да се счупи. Целуна влажните следи, оставени от сълзите по розовите й бузи, целуна деликатните й ушни миди и копринени мигли, целуна и изпълнената й с въздишки уста.
Младата жена откри, че целувките му й даваха сила, че мъката й се топеше в обятията му.
— Ти си изключителен — прошепна тя, като прокарваше пръсти в косите му.
Смелостта й се беше възвърнала, усмивката й отново беше станала очарователна.
— Кажи ми как го постигаш.
— На първо място — каза шеговито Адам, — винаги закусвам порядъчно и се старая да спя достатъчно и…
— Ти никога не спиш.
— Понякога спя. Поради очевидни причини това не е един от тези случаи.
— Заради ограниченото ни време.
Той погледна към нея, преди да отговори, тъй като искаше да прецени душевното й състояние.
— Да — каза младият мъж.
Въздишката му разроши леко косите й.
— Сега, след като Мар е мъртъв, трябва да бързам на север — добави тихо той.
— Кога ще тръгваш?
Единствено гордостта й даваше сили.
— Веднага след теб. В лагера сигурно вече са научили новината, но поне още известно време трябва да наглеждаме милицията. А после, ако нещата вървят добре, ако доброволците се разпръснат скоро, се надявам да успея да закарам конете си на състезанията в Саратога през август.
— Люси ми каза, че този път щяла да отиде с теб — каза Флора.
Любезността й служеше като щит срещу разкъсващите я чувства.
— И аз чух нещо подобно. Иска да види Магнус на състезанията.
— Би трябвало да победиш с него.
„Наистина е невероятно“ — мислеше си тя, — „как усмивката се появява на устните ми в контраст с емоциите.“
— Разчитам на това.
— Ако трябва да тръгваш по-рано за лагера…
— Не — прекъсна я припряно той.
— Сигурен ли си? Не искам да се чувствам отговорна за някакви глупави неуредици.
— Ако можех, бих останал по-дълго.