Гласът му беше мек като кадифе.
В усмивката й се четеше предишната увереност.
— Във всеки случай имаме още четири часа.
— Четири и половина — усмихна се Адам. — Какъв шоколад да ти поръчам този път? С амбра?
— Да ме съблазниш ли се опитваш?
Гласът й беше пеещ, съблазнителен.
— Разбира се, че не — прошепна с едва забележима усмивка той. — Само до те утеша.
Брийа Саварен пишеше за шоколада с амбра като за шоколада на нещастните, способен да успокои всякакъв вид страдание.
— Или предпочиташ руски шоколад?
— И двата — отвърна тихо Флора. — Тук ли ще ми го даваш или на леглото?
Той я погледна за момент, в черните му очи пламнаха огънчета, като че никога досега не беше я докосвал, като че беше някой буен юноша, който за първи път щеше да бъде с жена.
— Ще видя кое ти харесва повече — прошепна младият мъж, припомняйки си всички места, където я беше глезил и хранил.
Беше й давал шоколадов мус на стола край прозореца един следобед, когато тя се молеше за докосването му, беше й предлагал малките шоколадчета, гарнирани с разбит на сняг белтък и с бадеми, докато Флора лежеше на дивана — разбира се в замяна на целувките й. А тортата „Добош“, която изядоха заедно в леглото, винаги щеше да им напомня за последвалото незабравимо къпане.
— Много си добър с мен — прошепна тя.
Дори сега в гласа й звучаха кокетни нотки.
— Няма причина да не бъда. Ти си несравнимо съкровище.
Младата жена се усмихна.
— Поне за следващите четири и половина часа.
— Не — отвърна тихо той, съзнавайки колко силно влияние беше оказала тя върху живота му. — Завинаги в сърцето ми…
Все пак Флора остана с половин ден повече от уговорката, защото не беше способна да си тръгне, както и Адам не можеше да я остави. А когато тя най-после събра сили, за да направи това, раздялата се стори много трудна и на двамата.
— Съжалявам — рече тихо Адам, като все още не я пускаше от обятията си.
Беше се облегнал на вратата, така че младата жена да не може да си тръгне.
— Прекалено скоро е — отвърна едва чуто тя, разбрала загадъчните му думи, свързани с объркването в душата на Адам, причинено от несполучливия му брак.
— След съжителството с Изолда — съгласи се печално той, — винаги може да ми се струва прекалено скоро.
Понякога, в пристъп на меланхолия, той се питаше дали белезите от предишния му брак щяха да зараснат някога.
А всичко му беше направило рани: причините за тоя брак, всекидневната мъка, която му беше причинил, горчилката, която му беше останала в наследство.
Никога нямаше да може да се освободи напълно от Изолда.
— Разбирам — отговори Флора.
Прагматизмът, рационализмът отдавна бяха се превърнали в нейни пътеводители.
— Благодаря ти за всичко — рече с усмивка тя.
След това се протегна, бавно отмести ръцете му от талията си и отстъпи назад.
Адам въздъхна пред неизбежността на това, което трябваше да се случи и отвърна на усмивката й.
— Няма за какво — каза тихо той. — И аз също ти благодаря за рядкото удоволствие, което изживях с теб. Ще липсваш и на двама ни с Люси.
Той се отдръпна от вратата и дръпна резето, за да може да я отвори.
Внезапно на Флора й стана по-трудно да се усмихва, тъй като и на нея двамата щяха да й липсват много. Животът й обаче никога не се беше въртял около някой мъж. И не възнамеряваше да замени свободата си срещу подобна зависимост, колкото и силно да беше усещането й за загуба.
— Довиждане, Адам — прошепна тя.
И младата жена взе куфара си и излезе от стаята.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Смъртта на Мар и завръщането на губернатора Грийн Клей Смит доведе до реорганизиране на милицията в Монтана. Високите чинове, раздадени от покойния Мар бяха отнети. Губернатор Смит обяви за края на юли ново набиране на доброволци. Генерал Тери, управител на Дакота, посети Елена, за да разговаря с губернатор Смит и изказа мнението си, че нямаше никакви причини Монтана да се тревожи от уж враждебно настроените индианци.
Той изказа мнение, че войската трябва да бъде демобилизирана.
Всичко беше започнало в резултат на политически амбиции и беше подсилено от готовността на доброволците. Една малка успешна война с индианците щеше да възвърне репутацията на Мар като неустрашим военен лидер, а името му щеше да се появи на първите страници на вестниците в източните щати. Войската пък беше привлечена от очакваното възнаграждение. Враговете на Мар обаче бяха завидели на известността му и бяха сложили край на амбициите му, когато той, според свидетелствата, паднал през борда на кораба в река Мисури през нощта на първи юли и изчезнал завинаги.