Адам не беше изглеждал толкова щастлив от години.
Също както някога, преди да се ожени — мислеха близките му хора.
Тази безметежност обаче беше само на повърхността, защото образът на Флора Бонам го преследваше упорито. Той я сънуваше непрестанно в бурни страстни сцени. След лягането на Люси младият мъж излизаше да поязди, с надеждата да избяга от леглото си и натрапчивите сънища. Студеният нощен въздух и спокойствието, лъхащо от обляната от лунната светлина равнина, му помагаха донякъде. Веднаж озовал се на воля сред безграничните простори, останал насаме с природата под звездния небосвод, той се чувстваше облекчен от всякакви пречки, освободен от желанието, което не можеше да удовлетвори. И когато стигнеше до подножието на хълмовете на северната граница на имението си, където винаги оставяше коня си да си почине, младият мъж оглеждаше със задоволство ширналата се в краката му равнина. В продължение на десетки мили нищо не се изпречваше пред погледа му и той безпрепятствено се наслаждаваше на сочната зелена трева, предостатъчна за изхранването както на неговите табуни, така и на целия му клан, която стигаше на конете му и за през зимата. След години на усилена работа ранчото му процъфтяваше, състезателните му коне бяха прочути не само в Америка, а и в Европа и ако ненаситните му съседи говедовъди не бяха превърнали вечните си домогвания към земите му в нещо подобно на война, Адам би могъл да осигури доста приятен и спокоен живот за Люси и за себе си.
Младият мъж се завръщаше винаги доста поохладен от дългата среднощна езда, което му позволяваше за известно време да прогони от мислите си графската дъщеря. Флора Бонам беше просто една жена с кръв, по-гореща от ада, чувствена, страстна, сочна, но най-добре беше да я забрави. Нямаше нужда от допълнителни усложнения в живота си.
Заради несигурността предизвикана от придошлите реки, Джордж Бонам беше предвидил повечко време за пътуването им на север, към ранчото на Адам. Но времето беше на тяхна страна, така че те не само не закъсняха, а пристигнаха един ден по-рано на уговорената среща.
Домакинът им обаче го нямаше.
Отишъл да си върне конете, откраднати от северния му табун, обясни икономката. Цялата прислуга дойде да ги поздрави с добре дошли. Адам трябвало да се върне на другия ден за срещата си с графа, допълни с пеещия си ирландски акцент мисис О’Брайън, а дотогава, завърши със сияеща усмивка тя, можеха да се чувстват като у дома си.
Домът на Адам беше разположен на много красиво място между ниски хълмове, покрити с тъмнозелени борове. Един от многобройните притоци на река Мъсълшел течеше през покритата с трева ливада пред къщата. На запад бяха засадени овощни градини, бледозелените им листенца отдалеч приличаха на ажур. Обширната сграда беше построена от камъни и украсена с многобройни тераси и веранди, плочите на покрива бяха покрити с мъх, яркозелен в сянката на боровете. В двата й края се издигаха кулички, със спираловидно виещи се около тях стълбички, които напомняха за Фонтенбло. Солиден френски замък в дивата Монтана.
Запознаха се с Люси малко след пристигането си. Малката задърпа бавачката си към всекидневната, където гостите пиеха чай, но жената очевидно не беше съгласна с възпитаничката си.
— Аз съм Люси — информира ги тя, застанала под рамката на вратата, а големите й тъмни очи ги наблюдаваха по детски наивно. — Това е Бебето Дий-Дий — добави тя, като вдигна нагоре куклата си с порцеланово лице, която държеше за златистите коси.
Говореше английски с лек френски акцент.
— Татко го няма — заяви тя и разтърси лъскавите си черни къдрици.
Младата прислужница, очевидно притеснена от натрапеното присъствие на малката си повереница, опита да я издърпа от стаята, но момиченцето измъкна ръчичката си от нейната, изтича в средата на стаята, подобна на жълто муселиново облаче, в центъра на килима в пастелни цветове, спря рязко пред масичката за чай, посочи към един от сладкишите с ягодов крем с пълната си ръчичка и каза:
— Може ли да ми дадете от това.
Флора й подаде веднага желания сладкиш, което незабавно скрепи дружбата им, а когато я покани при тях на масата, внезапно появилата се на лицето на Люси усмивка й напомни за друга една също така странна усмивка.
Освен това момиченцето имаше и очите на баща си — много тъмни, с гъсти мигли, толкова красиви, че моментално приковаваха вниманието на присъстващите, както и прямотата на речта му. Седна съвсем изправена на един стол в стил „Людвиг XV“, тапициран в кораловочервен атлаз, крачетата й се люлееха във въздуха, изпод изисканата й пола се подаваха украсени с мъниста мокасини. Тя продължи да ги забавлява, разкривайки пред новодошлите детското си виждане за живота в имението, като същевременно систематично унищожаваше съдържанието в чиниите със сладкиши. Речникът й беше доста по-богат от очаквания за тази възраст. Флора обаче си даваше сметка, че многобройният персонал в къщата имаше немалък принос за езиковите й способности. На входа на всекидневната вече се беше събрала цяла групичка от бавачки, чудещи се как да постъпят при дадената ситуация.