Дон Луис, по-младият син, едвам се сдържаше, свил юмрук върху кръглата дръжка на шпагата:
— По-добре кажете двама подлеци и двама мерзавци.
Потисканият гняв продължаваше да дави гласа му и го правеше да изглежда по-млад, с русия мъх, още небръснат, който едва тъмнееше над горната му устна. Бащата му отправи строг поглед, принуждавайки го да мълчи, после продължи:
— Работата е там — каза той, — че стените на манастира „Адорасион“ са достатъчно дебели, за да потопят в мълчание всичко: капелана, който прикрива похотливостта си зад лицемерно мистична маска, глупава и наивна игуменка и общност от окаянички, които вярват, че имат небесни видения или че са обладани от нечестивия — брадата на стареца трепереше, докато говореше; очевидно му костваше много да запази спокоен и въздържан тон — … казват им дори, че любовта и послушанието към капелана са задължителни, ако искат да достигнат до Бога и че определени ласки и не особено благопристойни действия, насочвани от духовния водач, са пътят към върховното съвършенство.
Диего Алатристе далеч не бе изненадан. В Испания на Негово католическо величество дон Фелипе IV вярата на хората в общи линии беше искрена; но външните й проявления сред големците често се оказваха лицемерие, а сред простолюдието — суеверие. При това общо положение на нещата голяма част от представителите на клира бяха фанатични и невежи хора, недодялана сбирщина от мързеливци, които бягаха от труда и военната служба, или пък заклети кариеристи, амбициозни и без морал, посветени повече на издигането си, отколкото на достигането на Божията благодат. Докато бедните плащаха данъци, от които богатите и духовниците бяха освободени, правниците спореха дали църковният имунитет е божествено право или не. Мнозина злоупотребяваха с ръкополагането си за свещеници, за да задоволят долните си апетити и интереси. Резултатът бе, че наред с несъмнено почтените и святи духовници, имаше още толкова мошеници, користолюбци и престъпници: свещеници, издържащи жени и деца, изповедници, търсещи вниманието на мирянките, ухажори на монахини, манастири, криещи любовни връзки, авантюри и скандали — това беше ежедневие, макар и не особено благочестиво.
— Никой ли не се е оплакал от това, което се случва в манастира?
Дон Висенте де ла Крус кимна унило:
— Аз самият. Дори изпратих подробна докладна записка до граф де Оливарес. Но тя остана без отговор.
— А Инквизицията?
— Уведомени са. Имах разговор с член на Върховния Съвет на Инквизиция; обещаха да разгледат случая и зная, че са изпратили двамина отци от Ордена Сантисима Тринидад16 да посетят манастира. Ала Короадо и Гарсо, подкрепяни от игуменката, са ги убедили, че всичко е наред и се разделили много дружелюбно.
— Което впрочем е странно — намеси се дон Франсиско де Кеведо. — Инквизицията следи отблизо граф де Оливарес и такава възможност да създаде неприятности на фаворита щеше да й е добре дошла.
Валенсианският благородник сви рамене.
— Така мислехме. Ала несъмнено са решили, че не си струва да се заяждат на прекалено високо ниво заради една обикновена послушница. А и сестра Хосефа, игуменката, се слави в Двора като особено благочестива: посещава по една служба на ден и отправя специални молитви към Бога фаворитът и кралската двойка да се сдобият с мъжки рожби… Това й осигурява почит и престиж, а всъщност с изключение на оскъдните начални знания с незначителна стойност, тя си е една простовата жена, на която обноските и чарът на капелана са изпили мозъка. Това всъщност е често срещано в днешно време, когато всяка уважаваща себе си игуменка трябва да притежава поне пет стигми, по подражание на раните Христови и да лъха на святост — възрастният мъж се усмихваше с горчивина и презрение — … Мистичните й влечения, стремежът й да е в центъра на вниманието, бляновете й за величие и връзките й я карат да се мисли за новата Света Тереза. Освен това отец Короадо сипе дукати с пълни шепи и „Адорасион“ е най-богатият манастир в Мадрид. Немалко семейства искат да дадат дъщерите си в него.
Аз слушах през пролуката, без да се удивлявам особено, колкото и млад да бях. Вече казах на ваши милости при друг случай, че по онова време момчетата порастваха бързо в близост с онзи опасен, вихрен и бляскав кралски двор, изпълнен с подмолни течения. В онова общество, в което религията и липсата на морал вървяха ръка за ръка, изповедниците нерядко проявяваха стремеж към тиранично обсебване на душата, а понякога и на тялото на богомолките, което имаше и скандални последствия. Колкото до влиянието на духовниците, то беше неимоверно. Различните ордени враждуваха или се съюзяваха помежду си, свещениците стигаха дотам да забраняват на поклонниците си да се обръщат към други и налагаха скъсването на роднински връзки и дори неподчинение на властта, когато им бе угодно. Когато пък свещенослужители се заемаха да ухажват жени, нерядко прибягваха до мистично-любовен тон, говорейки за божественото, за да прикриват зад възвишени заобикалки чисто човешки страсти и апетити, амбиция и сладострастие. Образът на домогващ се до тези неща свещеник е познат и прекрасно осмиван през онова столетие, като например в някои стихове от „Пещерата на Мелисо“: