Такива случки не бяха необичайни за онова време на суеверие и набожност, зад които се притулваха толкова подлеци, време, в което ние, испанците се спогаждахме зле помежду си, хранехме се оскъдно и ни управляваха лошо, та бяхме обзети от нещо средно между колективен песимизъм и разочарование; търсехме в религията от една страна утеха от усещането, че сме на ръба на пропастта, а от друга — обикновена земна изгода. Положението се влошаваше от толкова свещеници и монахини без призвание, плод на традициите на безимотните благородни семейства — широко разпространен беше обичаят, щом не могат да задомят прилично дъщерите си да ги принуждават да се посветят на църквата, или пък да ги затварят насила в манастир след някое отклонение от общоприетите норми. Затова манастирските дворове гъмжаха от жени без призвание, за които говореше впрочем дон Луис Уртадо де Толедо, авторът — или по-скоро преводачът на рицарския роман „Палмерин Английски“ онези толкова прочути стихове:
Дон Франсиско де Кеведо продължаваше да стои до прозореца, малко встрани, следеше с поглед котките, които се разхождаха по покривите като лениви войници на пост. Капитан Алатристе го изгледа продължително, преди да се обърне отново към дон Висенте де ла Крус.
— Не проумявам — каза той най-сетне, — как така вашата дъщеря се е озовала там.
Старецът не отговори веднага. Светлината, която подчертаваше белезите на капитана, разделяше челото му с една отвесна, дълбока бръчка на печал:
— Елвира пристигна в Мадрид с други послушници преди близо една година, когато бе основан „Адорасион“. Дойдоха, придружавани от една дуеня, жена, която ни бе горещо препоръчана и която трябваше да се грижи за тях, докато се обрекат на Бога.
— И какво казва дуенята?
Настъпи толкова тежка тишина, че можеше да бъде разсечена с ятаган. Дон Висенте де ла Крус погледна замислено дясната си ръка, подпряна на масата: слаба, възлеста и все още яка. Синовете му, свъсени, не откъсваха очи от пода, сякаш следяха нещо по него, точно пред ботушите си. Забелязах, че дон Херонимо, големият, по-враждебен и мълчалив от брат си, имаше твърдия и нетрепващ взор, който бях улавял у някои мъже и от който се бях научил да се пазя: докато другите пъчат гърди, удрят с края на шпагите мебелите и говорят гръмогласно, хората с такъв поглед си стоят мирно и тихо в някой ъгъл, гледат без да мигат, без да изпускат нито една дреболия, без да проронват дума, докато не се надигнат внезапно и, без да изменят изражението си, те намушкват или те застрелват от упор. Самият капитан Алатристе беше от тях; и аз, принуден да го виждам често, започвах да разпознавам този вид хора.
— Не знаем къде е дуенята — рече накрая възрастният мъж. — Изчезна преди няколко дни.
Отново настъпи тишина и този път дон Франсиско де Кеведо преустанови съзерцанието на покривите и котараците. Погледът му, крайно меланхоличен, срещна този на Диего Алатристе.
— Изчезнала — повтори замислен капитанът.
Синовете на дон Висенте де ла Крус продължаваха да изучават пода, без да отворят уста. Накрая бащата кимна сухо. Още наблюдаваше собствената си ръка, отпусната неподвижно върху масата, до шапката, каната с вино и пистолета на капитана.
— Точно така — каза той.
Дон Франсиско де Кеведо се отдръпна от прозореца и след като направи няколко крачки из стаята, се спря пред Алатристе.