— Разправят — промълви той, — че сводничи за отец Хуан Короадо.
— И е изчезнала.
В последвалата тишина капитанът и дон Франсиско се спогледаха продължително.
— Така разправят — потвърди накрая поетът.
— Разбирам.
Дори аз разбирах от моето скривалище, макар да не схващах каква роля можеше да играе дон Франсиско в една толкова долнопробна история. Колкото до останалото, вероятно кесията, която според разказаното от Мартин Салданя била намерена у удушената жена в стола-носилка, нямаше да стигне за достатъчно литургии за спасението на душата й, ако се вземеше предвид това, което научихме току-що. Залепих едно широко отворено от изумление око на цепнатината и загледах дон Висенте де ла Крус и синовете му с повече уважение. Той вече не ми изглеждаше толкова стар, нито те толкова млади. В крайна сметка, помислих си покъртен, ставаше дума за тяхната сестра и дъщеря. Аз също имах сестри, далеч в Оняте, и сам не знаех колко далеч бях готов да стигна заради тях.
— Сега — продължи бащата — игуменката твърди, че Елвира се е отказала напълно от света. От осем месеца не можем да я посещаваме.
— Защо не е избягала?
Старецът направи безпомощен жест:
— Вече едва ли е господарка на себе си. И монахини, и послушници се дебнат и доносничат едни други… Представете си само: видения и заклинания, послушници на изповед, с които се уреждат срещи при затворени врати под предлог да бъде прогонен от тях дявола, ревността, завистта, манастирските злословия — спокойното му изражение се сгърчи в болезнена гримаса — … Почти всички Божии сестри са много млади, като Елвира. Тези, които не вярват, че са обладани от сатаната или че имат небесни видения, си ги измислят, за да привлекат вниманието. Представете си скудоумната, безволева игуменка в ръцете на капелана, когото смята за светец. И брат Хуан, който прескача от килия в килия и утешава всички наред.
— Говорили ли сте с капелана?
— Веднъж. И се кълна, че ако не се намирахме в приемната на манастира, щях да го убия още там, на място — дон Висенте де ла Крус вдигна гневно ръката, която бе подпрял на масата, сякаш съжаляваше, че не я бе видял да пролива кръв. — Въпреки белите ми коси, той ми се изсмя в лицето, с невъобразима наглост. Защото нашата фамилия…
Настана мъчителна пауза, през която той погледна синовете си. По-младият бе направил мъчителна гримаса, капка кръв не бе останала по лицето му, а брат му бе извърнал очи настрани с мрачно изражение.
— Всъщност — продължи старецът — нашата кръв не е напълно чиста… Моят прадядо е бил евреин, приел християнството, а дядо ми имаше неприятности с Инквизицията. Всичко се уреди единствено с цената на много пари. Този мръсник отец Короадо знае как да се възползва от това. Заплашва да я издаде, че изповядва юдейската вяра… Нас също.
— Което е невярно — намеси се по-младият син. — Макар да имаме нещастието да не сме потомствени християни, нашето семейство е безукорно. Доказателство за това е, че дон Педро Тейес, сеньор херцогът де Осуна, удостои баща ми с доверието си, когато той беше на служба при него в Сицилия…
Той млъкна отведнъж и бледността му премина в пурпурна червенина. Видях как капитан Алатристе гледаше дон Франсиско. Сега връзката беше ясна. През мандата си на вицекрал в Сицилия и сетне в Неапол, херцог де Осуна се беше сприятелил с Кеведо, а сетне бе допринесъл за изпадането му в немилост. Очевидно задължението, обвързващо поета с дон Висенте де ла Крус имаше връзка с това; и очевидно злополучията на последния и неговата безпомощност в Двора имаха същия произход. Самият дон Франсиско знаеше какво е да си изоставен от тези, които в други времена са търсили услугите и влиянието ти.
— Какъв е планът? — попита капитанът.
Долових в гласа му нотки, които вече добре познавах: примирение и липса на илюзии относно успеха или провала на начинанието; уморена решителност, безмълвно отсъствие на интерес, освен към техническите подробности, решение на войник-ветеран, свикнал да приема с безразличие лошите мигове, просто като част от занаята. Много пъти после, през годините, които предстоеше да прекараме заедно, в личните ни приключения и във войните, водени от нашия господар краля, разпознавах този тон и този безизразен, празен поглед, вкаменяващ по особен начин светлите очи на капитана — когато на бойното поле, след дългото, неподвижно чакане, отекваха барабаните и легионите тръгваха срещу врага с онзи възхитителен, величествен и бавен ход, под старите знамена, които ни водеха към слава или към гибел. Този поглед и този тон на безкрайна умора станаха и мои, много години по-късно: в деня, когато сред оределия испански строй, с кама между зъбите, пистолет в ръката и изтеглена шпага в другата, видях да се приближава френската кавалерия в последна атака, а над Фландрия залязваше кървавочервеното слънце, което в продължение на два века беше вдъхвало страх и почит на света.