— Те са добри хора — рече Кеведо накрая. — И изобщо не могат да бъдат упрекнати, че не са добри католици — той помълча в търсене на още доказателства, които смяташе за необходимо да добави. — А и когато бяхме в Италия, дон Висенте ми направи някои услуги. Щеше да е истинска подлост да не му протегна ръка.
Капитан Алатристе направи жест, че разбира, въпреки че продължаваше да се подсмихва леко под войнишките си мустаци.
— Прав сте — съгласи се той. — Но не забравяйте Гонгора. В крайна сметка ваша милост е този, който не спира да му напомня за семитския нос и отвращението му към свинското… Както в случая:
Дон Франсиско приглади мустаци и брадичка, хем доволен, че капитанът си спомня стиховете му, хем засегнат от шеговития тон, с който ги рецитираше:
— Каква добра памет имате, по дяволите, и как неуместно се проявява!
Алатристе избухна в смях, без да се сдържа повече, а това подобри настроението на поета.
— Е, вече си представям стиховете на съперника ви — довърши го капитанът и вдигна два пръста, сякаш пишеше във въздуха, докато рецитираше импровизирайки:
— … Как ви се струва?
Дон Франсиско се смръщи още повече. Изпитанието не беше леко и ако друг беше на мястото на Диего Алатристе, отдавна вече щеше да се е запознал острието на шпагата му.
— Лоши стихове, и много безвкусни — задоволи се да отговори той кисело. — Всъщност биха могли да бъдат на кордовския содомит или на оня, другия ваш приятел, граф де Гуадалмедина, за чиито благороднически качества не споря, но като поет той е позорът на Парнас… Колкото до Гонгора, онзи очилат всезнайко, заврял зурлата си във високопарна реторика — с неговите триклиниуми, промптории, икарови падения, сенки на слънцето и терзания на вятъра18, то той най-малко ме безпокои сега… Всъщност се опасявам, както вие сам казвате, че съм се забъркал в хубава каша — той взе стомната и я надигна още веднъж, като хвърли поглед към мен. — А забъркахме и момчето.
Момчето, сиреч аз, продължаваше да стои в ъгъла. Котката беше минала три пъти пред мен и се опитвах да я възнаградя с ритник без особен успех. Видях също, че Алатристе ме гледаше и че беше престанал да се усмихва. Накрая вдигна рамене.
— Момчето се забърка само — заяви спокойно. — Колкото до мен, не се тревожете — посочи кесията със златни ескудо, лежаща на средата на масата. — Платиха ми и това уталожва терзанията.
— Може би.
Поетът не изглеждаше убеден, а Алатристе отново направи насмешлива гримаса.
— По дяволите, дон Франсиско. Малко е късно за съжаления, след като ваша милост ме натика до шия във водата.
С наведена глава поетът отпи нова глътка, сетне още една. Погледът му постепенно помътняваше.
— Да обърнеш женски манастир с главата надолу — отбеляза той, — не е шега работа.
— Не беше лесна и експедицията до ла Голета, по дяволите — капитанът беше отишъл до масата, вземаше пистолета и отмахваше запалителното устройство и зареждането. — Разправят, че брат на дядо ми по майчина линия, високопоставен мъж по времето на император Карлос, веднъж го сторил, в Севиля19.
Дон Франсиско вдигна глава, заинтригуван.
— Който вдъхновил комедията на Тирсо?
— Така казват.
— Не знаех, че сте роднини.
— Е, вече знаете. Светът е малък, Испания — още повече.
Очилата на сеньор Кеведо висяха на шнур. Той ги задържа между пръстите си за момент, без да ги слага, умислен. После ги пусна пак да висят над кръста, който бе избродиран на дрехата му, и протегна ръка към виното за една последна голяма глътка, наблюдавайки капитана над ръба на чашата.
18
Намек за прекалената пищност в стила на Луис де Гонгора, дотолкова типичен представител на култеранизма в испанската литература, че този стил понякога се нарича и „гонгоризъм“. Франсиско де Кеведо е бил яростен противник на това литературно течение. — Б.р.
19
Става дума за легендарния Дон Жуан (Хуан де Тенорио), който за първи път се появява като литературен герой в комедията на Тирсо де Молина „Каменният гост“. — Б.р.