В този момент се случи малко произшествие, което предавам, защото дава добър пример за нрава на Диего Алатристе. Бяхме се поспрели, а капитанът се преструваше, че оправя нещо на колана си, за да огледа отблизо ключалката на портата; и точно тогава ни настигнаха някакви хора, излизащи и те от литургията, две контета, които придружаваха две малко простовати, но красиви дами. Единият от тях, с кадифена дреха, ръкави с прорези, през които се виждаше долната одежда, целият в шнурове и панделки, с шарф със сребърни нишки около шапката, се блъсна в мен, сетне ме избута грубо и ме нарече нехранимайко. Няколко години по-късно подобно безчинство щеше да струва на въпросния тип, колкото и да се перчеше, някой удар с кинжал в слабините. Но поради младата си възраст аз още не притежавах кинжал, макар че скоро, във Фландрия, щях да започна да го нося като най-обикновеното нещо на света. Ала по онова време все още бях твърде млад и се налагаше да посрещам оскърбленията без шпага и да ги преглъщам безропотно, освен ако капитан Алатристе не решеше да се застъпи за честта ми. Тъй стана тогава; и трябва да кажа, че случката ме накара да се замисля върху това как, въпреки грубоватите си обноски и мълчаливостта си, капитанът бе истински привързан към мен. И ако ваши милости са склонни да погледнат с пренебрежение на случката, ще кажа, че все някаква причина трябва да е имало, по дяволите, след няколкото пистолетни изстрела, които бях дал заради него неотдавна, при Портата на Духовете.
Та да се върнем на разказа. Когато забеляза обидното поведение на красавеца, капитанът се извърна бавно, много спокоен, с онова ледено самообладание, което хората, които го познаваха добре, основателно приемаха за предупреждение, че трябва да отстъпят три крачки назад и да извадят шпагата си.
— Да му се не види, Иниго — капитанът сякаш се обръщаше към мен, въпреки че се бе втренчил в благородника, — несъмнено този любезен господин те бърка с някой хаймана от неговите познати.
Аз не отроних дума, понеже случаят беше повече от ясен. От своя страна, почувствал се притиснат, самохвалкото се беше спрял заедно със спътниците си. Беше от онези, които се оглеждат и в собствената си сянка. Това „Да му се не види“ на капитана го бе накарало да облегне бялата си ръка, с голям златен пръстен с брилянти, на дръжката на шпагата; а очевидното натъртване на „любезен господин“ — да забарабани с пръсти по нея. Наглият му поглед измери Диего Алатристе от глава до пети и трябва да кажа, че когато огледът привърши, след като бе забелязал шпагата с набраздената от удари дръжка, белезите по лицето и очите, които го гледаха студено изпод широкополата шапка, твърдостта на този поглед не бе същата като в началото.
— И какво ще стане — отвърна той безочливо въпреки това — ако никого не бъркам и държа на думите си?
Отговорът бе прозвучал твърдо, което все пак говореше добре за благородника; макар че не ми убягна известната колебливост накрая, и беглият поглед от страна на хубавеца към спътника му и двете дами. По онова време нямаше нищо необичайно в това един мъж да се остави да бъде убит заради репутацията си, и всичко бе простимо, освен малодушието и позора. В крайна сметка честта се смяташе за изключителна привилегия на идалгото; а идалгото, за разлика от простия платец, понасящ бремето на всички данъци, ни работеше, ни плащаше налози на кралската хазна. Прочутата чест от комедиите на Лопе, Тирсо29 и Калдерон30 обикновено се отнасяше до рицарската традиция от отминали векове, а всъщност изобилстваха шмекерите и мошениците, замесени от всякакво тесто. Тъй че тези преувеличени възгледи за честта и позора всъщност подпомагаха нелекия впрочем занаят да живееш без да си даваш зор и без да плащаш данъци.
29
Тирсо де Молина (Габриел Телиес — (1571–1648) — един от най-продуктивните испански комедиографи на епохата. — Б.р.
30
Педро Калдерон де ла Барка (1600–1681) — наред с Лопе де Вега е другото голямо име на испанската барокова драматургия. — Б.пр.