— Струва ми се, че ще се отвори работа — казваше капитанът.
Това, разбира се, беше много меко казано. В занаята на Диего Алатристе, работата обикновено се вършеше в тъмни улички, на разстояние една шпага от противника. Да оставиш драскотина по нечие лице, да отрежеш ухото на някой кредитор или ухажор на нечия съпруга, изстрел от упор или педя толедска стомана в гърлото — всичко имаше тарифа и се изпълняваше по надлежен ред. На същия онзи площад можеха да се намерят поне дузина професионалисти, с които да се уреди подобен вид сделка.
— Да — съгласи се поетът, намествайки очилата си. — И добре платена работа, между впрочем.
Диего Алатристе изгледа продължително събеседника си. В продължение на няколко мига наблюдавах орловия му профил под широката периферия на шапката, на която се открояваше единственото цветно петно по него — едно поомачкано червено перо.
— Днес явно ви доставя удоволствие да ме дразните, дон Франсиско — каза той накрая. — … Нима искате да взема пари за услуга, направена на ваша милост?
— Не става дума за мен, а за един баща и двамата му сина, млади хора — те имат някакъв проблем. Помолиха ме за съвет.
От високото на фонтана мраморната, украсена с лазулит фигура на Марибланка ни наблюдаваше как минаваме, докато в нозете й бълбукаха водните струи, излизащи от гърлата на водоскоците. Последната дневна светлина гаснеше. Войници и всякакви самохвалковци със страховит вид, с дълги мустаци и огромни шпаги, стояха наперено наоколо, с разкрачени крака, много мъжествено и разговаряха на групички край затворените врати на магазините за платове, дрехи и книги, или си вземаха по нещо за пийване от долнопробните сергии на площада. Наоколо гъмжеше от слепци, просяци и поразголени проститутки. Някои от войниците бяха познати на Алатристе; те го поздравиха отдалеч и той им отвърна разсеяно, докосвайки леко периферията на шапката си.
— Вие участвате ли? — попита той.
Дон Франсиско направи двусмислена гримаса.
— Само отчасти. Но поради причини, които скоро ще узнаете, ми се налага да докарам нещата докрай.
Разминавахме се с други съмнителни фукльовци с щръкнали мустаци и изпълнени с подозрение погледи, които се шляеха пред решетките на църквата „Буен Сусесо“. Това място и съседната улица „Монтера“ бяха навестявани от хора, които се изхранваха с оръжието си; тук имаше всякакви побойници; чести бяха и разприте, та желязната решетка на църковната порта се затваряше, за да попречи на бегълците, подир размяната на удари с шпаги, да дирят подслон в светото място, за да се измъкнат от правосъдието; това те шеговито наричаха „уединяване“, а също и „прибягване“ до свето убежище.
— Опасно ли е?
— Много.
— Ще трябва да се бием, предполагам.
— Надявам се да не се наложи. Но ако не се справим, може да се стигне до нещо повече от обикновена размяна на удари.
Капитанът направи няколко крачки, загледан мълчаливо в камбанарията, увенчаваща манастира „Виктория“, който се издигаше зад тесните къщи в края на площада, в началото на улица „Сан Херонимо“. Невъзможно бе да повървиш из този град, без да се натъкнеш на някоя църква.
— И защо аз?
Дон Франсиско се засмя отново тихо, както преди.
— По дяволите — рече той. — Защото сте ми приятел. А също защото сте от хората, които не пропяват под чужд съпровод, каквото и старание да влагат палачите, съдебният секретар и писарят.
Капитанът плъзна умислено пръсти по яката на късата си пелерина.
— Добре платена работа, казахте.
— Точно така.
— Заради ваша милост?
— Какво искате, няма друг начин да блестя, освен като горя.
Алатристе продължи да попипва гърлото си.
— Всеки път, когато ми предложат добре платена работа, то е за да ми надене палачът примка на шията.
— Такъв е и този случай — призна поетът.
— Да му се не види, забавно издигане в професията предлагате.
— Да ви лъжа би било подлост.
Капитанът погледна развеселено Кеведо.
— И как така сте се забъркали в подобна каша, дон Франсиско? … Точно сега, когато си възвръщате благоразположението на краля, след като толкова дълго бяхте в немилост при херцог де Осуна…
— Точно в това е същността на въпроса — възнегодува поетът. — Проклето да е благодеянието, което трябва да идва на толкова горчиви глътки. Въпреки всичко съществуват ангажименти и някои обстоятелства… Заложена е честта ми.