Един път той разказа приказката на Седж. Случи се в Купола в един от онези дни, в които Партридж усещаше особено болезнено липсата на майка си. Седж каза, че това било приказка за момиченца. За деца, които вярват в измислици.
- Порасни, Партридж. Тя е мъртва и вече я няма. Кога ще го проумееш? Да не би да си сляп?
В този момент баща му го притиска:
- Налага се да ти направим още тестове. Купища тестове. Ще те надупчим с толкова много игли, че накрая ще се чувстваш като игленик. - „Игленик“ -това е една от ония думи, които отдавна не му говорят нищо. Възглавница за иглигб!? Това да не е заплаха? Поне така звучи. - Ще ни бъде от полза, ако ни разкажеш какво се случи тогава.
- Не мога. Не че не искам, но не си спомням.
- Слушай, сине - на Партридж не му се нрави начинът, по който баща му изрича думата „сине“, сякаш е упрек. - Крайно време е да се вразумиш. Майка ти...
Очите на баща му издават умора. Устните му са пресъхнали. Изглежда така, сякаш не говори на него. Използва онзи глас, с който си служи по телефона: „Здравей, обажда се Уилъкс“. Той кръстосва ръце на гърдите си. За миг лицето му се отпуска, сякаш си спомня нещо. И тогава главата му започва отново да се тресе. Изглежда, дори ръката му трепери от гняв.
- Майка ти постоянно създава проблеми.
Двамата се споглеждат. Партридж не обелва нито дума, но в ума му се върти все едно и също. „Създава проблеми. Постоянно. Създава проблеми." Това не е в минало време. Никой не говори по този начин за мъртвите.
Баща му се съвзема.
- Тя не беше напълно с ума си - той потрива ръце на хълбоците си и се навежда напред. - Разстроих те - казва той. Това също е странно. Той никога не говори за чувства.
- Добре съм.
Баща му се изправя.
Да повикаме някого да ни направи една снимка. Откога не сме се снимали? - „Вероятно от погребението на Седж“, мисли си Партридж. - Да имаш нещо за спомен в пансиона, за да не ти е мъчно?
Не ми е мъчно - отвръща Партридж.
Той не чувства дома си като свой дом, не и тук, в Купола, така че как би могъл да му липсва дотолкова, че да му домъчнее?
Въпреки това баща му повиква един от техниците, жена с топчест нос и бретон, и й казва да намери фотоапарат.
Партридж и баща му застават пред наскоро закачените на стената схеми, рамо до рамо, сковани като войници. Блесва светкавица.
Преша
Лов на вехтории
ДОРИ НА ЦЯЛА ПРЕСЕЧКА РАЗСТОЯНИЕ ОТ ПАЗАРА, Преша усеща миризмата му - на развалено месо и риба, гнили плодове, въглища и пушек. Успява да различи сновящите сенки на амбулантните търговци, които разпознава по кашлицата. Ето как понякога се измерва смъртта. Има различни видове кашлица. С отривисто хъркане. Такива, които започват и свършват с хриптене. Или започват, но не могат да свършат. Други, които бълват храчки. Или завършват с грухтене - този е най-лошият вид, казва дядо й. Това означава, че белите дробове са пълни с течност, и тогава настъпва смърт от инфекция, удавяне отвътре. През деня дядо й хърка, но нощем в съня си получава пристъпи на грухтяща кашлица.
Старае се да върви по средата на уличката. Минавайки покрай навесите, тя чува семейна свада - силен мъжки рев и блъскане на метален предмет в стената. Жената пищи, а детето започва да плаче.
Щом стига до пазара, вижда, че амбулантните търговци вече затварят. Надовлечени от магистралата метални табели служат като покриви и навеси, целите в ръжда. Те затварят сергиите, просмукани с вода талашитени плоскости, товарят стоката си на разнебитени ръчни колички и замятат сергиите с окъсани брезентови покривала.
Преша минава покрай групичка хора, които си шушукат - скупчени в кръг тела, дюдюкане, откъслечен пронизителен смях и отново шушукане. Зърва лицата им, изпъстрени с парчета метал, лъскаво стъкло и неравни белези. Ръката на една от жените изглежда плътно обвита с кожен ръкав с маншет на китката, сраснал се с кожата й.
После вижда група деца, не много по-малки от самата нея. Две от тях -близначки с обезобразени, ръждиви крака, малка част от които оставена на показ от полите - въртят въже, а помежду им скача трето дете, чиято ръка е сякаш издялана от дърво. Междувременно те си тананикат:
Изгори Чист и пепелта вдишай.
От червата му колан уший.
От косата въже изплети.
А от костите Чист сапун направи.
После се мий, мий, мий. Едно, две, три.
Мий, мий, мий. Чистият си ти.
„Чисти“ са наричани онези, които живеят в Купола. Децата са обсебени от Чистите. Те присъстват във всяка детска броилка, обикновено мъртви. Преша знае това стихче наизуст. Като малка тя също скачаше на въже, докато си го тананикаше. Мечтала беше за този сапун като истинска глупачка. А сега се пита дали и тези деца не мечтаят за същото. Какво ли е чувството да си Чист? Да заличиш белезите, отново да имаш ръка вместо кукла?