После вижда момченце с твърде раздалечени очи, разположени едва ли не странично на главата, както при конете. Детето поддържа огъня в метален варел, на който са закрепени два шиша с овъглено месо. Животните, забучени на шишовете, са дребни, с големината на гризачи. Тези деца са били бебета по време на Детонациите, жилави хлапета. Децата, родени преди Детонациите, са наричани Стари, а родените след това - Нови. Новите би трябвало да са Чисти, но нещата не стоят така. Мутациите, предизвикани вследствие на Детонациите, са проникнали дълбоко в гените на оцелелите. Затова не се раждат Чисти бебета. Те се появяват на бял свят обезобразени и носят следите от деформациите на своите родители. Животните също. Вместо всичко да започне начисто, изглежда, се появяват все по-сложни кръстоски, смесица между хора, животни, земя и предмети.
Но съществува една важна разлика, за която хората на нейната възраст си дават ясна сметка - едните помнят живота преди Детонациите, а другите не. Понякога, след като се запознаят, децата на нейната възраст започват да играят на „Спомени“, обменяйки спомените, сякаш са разменна монета. А споделянето на най-личните спомени е доказателство, че искаш да се припознаеш с човека отсреща - разменна монета за доверие. Но онези, които са твърде малки, за да помнят, стават обект на една омразна комбинация от съжаление и завист. Понякога Преша се улавя в лъжа, преструвайки се, че помни много повече, като заимства чужди спомени и ги смесва със своите. Ала този навик я тревожи заради опасността да повярва в чуждите спомени до такава степен, че нейните собствени да й се сторят ненадеждни. Трябва да се вкопчи здраво в малкото спомени, които има.
Тя плъзва поглед по редицата лица, върху които огънят хвърля странни сенки, отразявайки се в парче метал или стъкло, станало част от нечие лице, разкривайки алени белези, следи от изгаряния и набъбнали израстъци. Едно момиче, което познава, но чието име не помни, вдига поглед към нея и казва:
- Искаш ли парче Чисто месо? Препечено и хрускаво.
- Не - отвръща Преша по-високо, отколкото бе възнамерявала.
Децата избухват в смях, с изключение на момченцето, което наглежда огъня. То завърта своя шиш с малки, деликатни пръстчета, сякаш навива часовник или някакъв вид инструмент. Името му е Микел. Не прилича на останалите деца. В него има някаква твърдост. Видял е доста смърт около себе си, а и родителите му отдавна не са сред живите.
- Сигурна ли си, Преша? - пита той сериозно. - Едно малко парченце, преди да те отведат завинаги?
У Микел има някаква жестокост, въпреки че обикновено тя не е насочена към нея, тъй като Преша е по-голяма от него. Затова думите му я учудват.
- Много мило от твоя страна - отвръща тя, - но ще се въздържа.
Микел я поглежда с разочарование. Вероятно е искал да я накара да се развика, че никога няма да я отведат. При все това, тя изпитва съжаление към него. Тази негова жестокост винаги го е карала да изглежда уязвим, което противоречи напълно на впечатлението, което той иска да създаде за себе си. Малко по-нататък тя зърва Кепърнес - мъжа, когото дядо й бе споменал. От известно време насам не го е виждала. Той е на същата възраст, предполага тя, на която би бил баща й. Кепърнес товари празни щайги в задната част на една ръчна количка с навити нагоре ръкави, излагащи на показ неговите слаби и жилави ръце, осеяни с парченца стъкло. Мъжът спира за миг поглед върху нея. В една от кошниците му са останали няколко тъмни на цвят грудки. Тя навежда глава, за да скрие белезите от едната страна на лицето си.
- Как е синът ти? Раната на врата му зарасна ли? - попита тя с надеждата, че така ще му напомни, че й е длъжник.
Той спира и изпъва гръб с гримаса на лицето. В едното му око проблясва златистооранжева мъглявина - катаракта, резултат от избухналата радиация, което не е нещо необичайно.
- Ти си хлапето на шивача на плът, нали? Май беше негова внучка? Не бива да се навърташ наоколо. Вече си голяма, нали?
- Не, не съм - отвръща тя отбранително. - Все още съм на петнайсет.
Превива рамене, сякаш да се предпази от вятъра, но всъщност се опитва
само да изглежда по-малка.
- Така ли? - той спира и се втренчва в нея. Фокусира я със здравото си око, единственото, с което вижда. - Рискувах живота си за тези грудки. Изрових ги недалеч от горския терен на ОСР. Останаха само няколко.