Микел се покатерва върху тимпана, а от там скача на близкия ламаринен покрив. Групитата хлътват обратно в тъмния вход и затулват вратата с широка дървена дъска. Дори не им хрумва да повикат изгубеното дете, което продължава да тича сам-само по пустата улица. Преша знае, че Звярът ще погне първо детето. По-малко е от нея, идеалната плячка. Но, разбира се, би могъл да нападне и двама им. Несъмнено е достатъчно едър.
Стиснала здраво торбата, Преша хуква да бяга, ръцете й разсичат бясно въздуха, а краката й се движат главоломно. Бягането е в кръвта й, винаги е била бърза като вятъра. Може би го е наследила от баща си, куотърбека. Подметките на обувките й са износени и тя усеща настилката през тънката материя на чорапите си.
Сега, когато пазарът е затворил, улицата изглежда някак чужда. Звярът се носи неумолимо по петите й. Наоколо няма друг освен малкото момче и нея самата. Момчето вероятно е усетило, че е настъпила промяна, че нещо не е наред. То се обръща и очите му се разширяват от страх. Тогава се спъва и сковано от ужас, не може да се изправи. Вече близо до него, Преша забелязва, че кожата до окото му е обгорена и излъчва синкавобяло сияние, сякаш е от мрамор.
Преша притичва до него.
- Хайде! - подканя го тя, прихваща го под мищниците и го изправя на крака. Тъй като едната й ръка е почти безполезна, тя се нуждае от помощта на момчето. - Дръж се здраво!
Като обезумяла се оглежда на всички страни, търсейки нещо, на което да се покатерят. А Звярът постепенно ги застига. От двете страни на улицата няма нищо друго освен руини, но далече напред тя забелязва сграда, която е само частично срутена. Металната врата е снабдена с желязна решетка -това е вратата на магазин, който навремето е имал витрина от шлифовано стъкло, също като бръснарницата. От дядо си знае, че преди е бил заложна къща и че хората най-напред плячкосали места като това, тъй като вътре имало оръжие и злато, въпреки че златото с течение на времето бе изгубило стойността си.
Вратата е леко открехната. Детето, което се оказва по-тежко, отколкото е предполагала, надава високи и пронизителни писъци. То е обвило плътно ръце около врата й, спирайки дъха й. А Звярът е толкова близо, че Преша долавя учестеното му дишане.Тя се спуска към металната решетка, отваря я, завърта се бързо и я затръшва, като не изпуска детето из ръце. Вратата се заключва автоматично.Двамата се оказват в малка гола стая с няколко палета на пода. Тя закрива с ръка устата на пищящото дете.
- Тихо, пази тишина! - казва тя, отстъпвайки заднишком към отсрещната стена. Накрая сяда в сумрачния ъгъл на стаята, взела детето в скута си.
Звярът мигом се озовава пред вратата - от устата му се изтръгва лай, ноктите му дращят през решетката. В него не е останало нищо човешко, освен лицето и очите. Вратата издрънчава шумно. Объркан, Звярът се снишава предпазливо и започва да ръмжи. Но тогава извръща глава и подушва въздуха. Нещо друго е привлякло вниманието му и той се отдалечава тичешком.
В този момент момчето я ухапва с все сили по ръката.
- Ох! - въкликва Преша и разтрива длан в панталоните си. - Защо го направи?
Момчето я поглежда с широко ококорени очи, сякаш и самото то е изненадано.
- Очаквах по-скоро да ми благодариш.
В другата част на стаята отеква силен трясък.
Преша ахва от изненада и се обръща. Момчето също поглежда нататък.
На пода се е отворил капак и от долното помещение се е показал до рамененте млад мъж. Косата му е рошава, а очите - тъмни и сериозни. На възраст изглежда малко по-голям от Преша.
- Защо сте тук, за събранието ли?
От устата на момчето се изтръгва нов писък, сякаш това е единственото, което знае. „Нищо чудно, че жената му се скара да мълчи - мисли си Преша. - Истински кресльо.“ - Тогава детето се втурва към решетката на входа.
- Не излизай навън! - предупреждава го тя.
Но момчето не губи време. То отключва бързо вратата, изскача навън и изчезва.
- Кой беше това? - пита младият мъж.
- Дори не го познавам - отвръща Преша и се изправя. Чак сега забелязва, че младият мъж е застанал на разнебитена, сгъваема стълба, която се спуска към мазето. А помещението отдолу е претъпкано с хора.