- Знам коя си - казва той. - Ти си внучката на шивача на плът.
Тогава тя забелязва двата белега отстрани на лицето му, вероятно дело на дядо й. От опит знае, че шевовете не са много стари, най-много на година-две.
- Не помня да сме се срещали.
- Не сме - отвръща той. - Пък и тогава бях доста очукан - посочва лицето си. - Едва ли би ме познала. Аз обаче помня, че те видях.
Поглежда я по начин, който я кара да се изчерви. Струва й се, че у него има нещо познато, нещо в тъмния блясък на очите му. Лицето му й харесва, това е лице на оцеляващ - силно изразена челюст с два дълги, вдълбани белега. А очите му - в тях има нещо, което го кара да изглежда ядосан и мил едновременно.
- За събранието ли си дошла? Вече започваме. Долу има храна.
За последен път е навън, преди да навърши шестнайсет. Името й е в списъка. Сърцето й се блъска в гърдите. Току-що спаси онова дете. Обзема я чувство на смелост. И освен това умира от глад. Мисълта да похапне й се струва привлекателна. Може би ще има достатъчно храна и ще успее да свие незабелязано нещичко за дядо си.
Навън отеква вой. Звярът е още наблизо.
- Да - казва тя. - Тук съм за събранието.
На лицето му се появява намек за усмивка, но бързо изчезва. Не е от хората, от които лесно можеш да изтръгнеш усмивка.
- Ново попълнение! Направете място!
В този миг Преша забелязва някакво пърхащо движение под синята риза на гърба му, сякаш леки вълнички.
И тогава се сеща кой е той - момчето с птици на гърба.
Партридж
Металната кутия
МОМЧЕТАТА ОТ КЛАСА ПО СВЕТОВНА ИСТОРИЯ НА ГЛАСИНГС са умълчани - нещо твърде необичайно, защото училищните екскурзии обикновено изкарват на показ най-лошото в тях. Единствено стъпките им трополят и отекват сред подредените по азбучен ред върволици от метални кутии. Дори Гласингс, който винаги има какво да каже, не нарушава тишината. Лицето му е изопнато и зачервено, сякаш нещо е заседнало на гърлото му - скръб или надежда? Партридж не е сигурен кое от двете. Тътрейки крака, Гласингс изчезва по една от пътеките.
Въздухът в Купола е винаги сух и стерилен, напълно статичен. В Архива на починалите близки обаче въздухът е леко зареден, почти електрически. Партридж не би могъл да го докосне с пръст. Разбира се, казва си той, не е възможно складираните тук вещи на починали хора да са по-различни по молекулен строеж от които да е други вещи, но въпреки това изглежда, сякаш е тъкмо обратното.
А може би причината не е нито в личните вещи на починалите, нито във въздуха. Може би заредени с напрежение са самите момчета, всяко от което търси да намери някое конкретно име. Всеки един от тях е изгубил близък човек по време на Детонациите, също като Партридж. И ако от целия живот на този човек е останал някакъв артефакт, някаква вещ, напомняща за неговото съществуване, тя бива поставена в метална кутия, надписана, каталогизирана, заключена тук завинаги. За да бъде почитана ли? Някои от момчетата обаче познават хора, които са починали в Купола след Детонациите. Партридж също има такъв близък. Но когато изгубиш някого в Купола, около тази загуба не се вдига много шум. Такива загуби се приемат с лекота. На фона на всички онези колосални, глобални загуби, как да приемеш лично една собствена загуба? А случаите на сериозни заболявания са рядко срещано явление или по-точно - добре потулени. Гласингс неведнъж през последните няколко години е подавал молба за тази училищна екскурзия. Най-накрая бе получил разрешение и ето ги тук. От невидими тонколони някъде над тях гръмва предварително записан женски глас, който започва да разказва:
- Всеки починал има право на една малка метална кутия за личните си вещи. Телата се кремират, защото пространството тук се котира скъпо. Налага се да сведем до минимум останките. Такива са правилата, докато земята не стане отново обитаема и не си възвърнем полагаемото място на пълноправни участници и създатели на естествения пейзаж.
- Може ли да отворим кутиите? - обажда се Арвин Уийд. - Тук е една от лелите ми.
- Леля Уийд! - подхвърля подигравателно едно от момчетата.
- Може - отвръща сепнато Гласингс, който, няма съмнение, също издирва някого. - Такъв достъп не се получава всеки ден. Проявете уважение. И не пипайте нищо.
С други думи, Гласингс ще отвори кутията, която търси, стига да я намери. Отначало Партридж бе смятал, че няма да им позволят да надникнат вътре, че само ще ги пуснат да погледнат редиците с метални кутии. Сърцето му започва да бие учестено. Тогава той ускорява крачка, преди Гласингс да промени решението си и преди някой от лекторите да влезе и да ги спре. Напредва почти тичешком. Усеща, че му се завива свят. Изглежда, сега всички момчета сноват наоколо почти бежешком, занасят на завоите, олюляват се заради въздействието на кодирането върху равновесието.