Препускайки по дългата пътека, Партридж най-сетне стига до края на азбуката - Уилъкс. Открива надпис с името на брат си - СЕДЖ УОТСЪН УИЛЪКС - и датите на раждането и смъртта му, толкова окончателни и категорични, отпечатани със стегнат шрифт. Той прокарва пръст по релефните букви. Мастилото все още не е избеляло, както при някои от другите надписи. Седж си бе отишъл само преди година. Но Партридж има странното чувство, че го няма от цяла вечност, но в същото време, че е още тук, че е станала чиновническа грешка. Спомня си последния път, когато го бе видял. Беше на официалната вечеря по случай назначението му. Седж и другите пет момчета, завършили току-що академията, бяха първите попълнения в новия елитен корпус. Седж носеше униформата си. Кодирането бе дало пълен резултат. Брат му беше по-висок, по-широкоплещест и с поздрава челюст. Казал беше на Партридж, че е прекалено кльощав:
- Взимай двойна порция протеинови блокчета - посъветва го той, а в следващия миг задържа погледа си върху него и добави: - Помниш ли историята, която ми разказваше? Онази приказка?
Партридж поклати глава.
- Понякога мисля за нея.
Тогава Седж се засмя. А точно преди да си тръгне, той прегърна брат си и прошепна на ухото му:
- На теб това може да не ти се случи.
Тогава Партридж си помисли, че брат му го подценява, сякаш не е достатъчно мъж, за да издържи до края на обучението. Но когато го намериха мъртъв, Партридж започна да се пита дали в тези думи не се съдържаше искрено желание и надежда.
Партридж няма никаква представа каква е съдбата на другите пет момчета, получили назначение в същия онзи ден. До него бе достигнал слухът, че били подложени на интензивна подготовка и семействата им получавали от тях единствено писма. Тогава си бе помислил, че близките им вероятно не се оплакват - трябваше да бъдат доволни, че децата им са още живи.
Той увива пръсти около дръжката, но по някаква причина няма сили да погледне вътре в кутията. Седж е мъртъв. Ситният печатен надпис под името му гласи: „ПРИЧИНА: ОГНЕСТРЕЛНА РАНА ПРИ СОБСТВЕНОРЪЧНО ПРОИЗВЕДЕН ИЗСТРЕЛ“. Тук самоубийството не носи онзи позорен печат от времето, преди да заживеят в Купола. Ресурсите по право се полагат само на онези, които са здрави и имат силна воля за живот. За умиращите не се отделят кой знае какви ресурси - това би било непрактично. Един ден, може би съвсем скоро, всички те ще се завърнат в света, който ги очаква навън, в Новия Рай, както го наричат някои, и тогава те ще трябва да бъдат силни. Самоубийството на Седж е трагедия, защото той беше млад и силен, но да отнемеш собствения си живот, е признак на слабост, въпреки че в този акт има и нещо достойно за уважение - с такива помпозни слова увещаваха Партридж, че Седж е забелязал тази своя слабост и се е пожертвал в името на останалите. Партридж ненавижда този вид празнословене. „Брат ми е мъртъв - иде му да изкрещи в лицата им. - Той беше убиец и жертва едновременно. И никой от нас не може да го върне обратно!“
Няма никакво желание да вижда какво е останало днес от брат му. Съдържанието на една метална кутия. Просто няма да го понесе.
Следва кутията на майка му - АРИБЕЛ КОРДИНГ УИЛЪКС. Той е учуден, че изобщо я намира тук. Партридж е готов да приеме всеки свързан с нея спомен, независимо от това дали е прибран в кутия, или не. Той издърпва малката метална дръжка, изважда кутията и я отнася на тясната маса в средата на пътеката. Повдига капака. Не е разпитвал много баща си за нея. Забелязал е, че в такива моменти баща му се чувства неловко. На дъното на кутията Партридж намира картичка за рожден ден с балони от лицевата страна, без пощенски плик и написана от майка му до него по случай деветия му рожден ден - но тогава той още не беше настъпил - малка метална кутийка и стара снимка, на която е на плажа заедно с майка си. Стъписва го фактът колко истински изглеждат тези неща. Навярно ги е донесла в Купола преди Детонациите. Разрешили бяха на всекиго от тях да вземе със себе си няколко малки предмета със сантиментално значение. Баща му бе казал, че това, разбира се, били мерки за непредвидени случаи, които по всяка вероятност никога нямало да настъпят. А тези неща сигурно бяха от кутията, която майка му сама е донесла тук.
Значи, майка му е съществувала. Партридж се замисля какво ли целеше баща му с всички онези въпроси. Дали майка му не бе възразила на неговото кодиране? Дала ли му беше хапчета? И дали майка му не знаеше повече, отколкото баща му й бе доверил?