Такъв ли е бил наистина животът преди? Баща й е бил счетоводител. С майка й са ходели в Дисниленд. Живеели са в предградията. Имали са малък двор. Дядо й бе нарисувал всичко това. Нейните родители не са били професори с опасни идеи. Тогава на чия страна са били? Преша започва да отстъпва назад към стълбата.
- Трябва да помним онова, което искаме да забравим - продължава да говори той. - Трябва да разказваме отново и отново своите истории. Родителите ми бяха вече мъртви, застреляни в собствните си легла. Казаха ми, че извършителите били крадци, но аз се усъмних, още тогава.
Брадуел говори така, сякаш разказва само на нея, сякаш тя е единственият човек в стаята. Улавя с поглед очите й и я държи в плен. Обзема я странното чувство, че е прикована към земята - вече не е летяща прашинка пепел. Той й разказва собствената си история - своето „Спомням си“.
След смъртта на родителите му го изпратили да живее при леля му и чичо му в предградията. На чичо му били обещали три места в Купола, като му обяснили по кой път да мине, щом чуе сирените - частен път, който се виел покрай барикадите. Дали му дори билети. Билети, за които той платил повече от достатъчно. Накрая натъпкали колата с бутилки с минерална вода и пари в брой.
Случило се в събота следобед. Брадуел се разхождал далече от къщи. Тогава имал навика да прекарва доста време в шляене из улиците. Не помнел много - само ярката светлина и преминалата през тялото му топлина, сякаш във вените му тече огън. И сенките на птиците, литнали зад него... Тъкмо това бе видяла преди две години, когато той лежеше на масата, а дядо й шиеше раните му. Движението, което издуваше ризата му, и пърхащите отдолу крила. Тялото на Брадуел било обгорено, цялото покрито с мехури и пресни рани. Човките на птиците били като кинжали.
Успял да се добере обратно до къщата на леля си и чичо си, сред тлеещите навред пожарища и натежалия от пепел въздух, огласян от виковете на хората под развалините. Мнозина сновяли насам-натам, целите в кръв и с изгаряния по кожата. Малко преди това чичо му преглеждал колата, за да се увери, че е в достатъчно добра форма за специалния маршрут, минаващ покрай барикадите. В мига на Детонациите той лежал под колата и тогава тялото му се сляло ведно с двигателя. Моторът се сраснал с гръдния му кош. Леля му, изпитваща силни болки заради получените изгаряния, била уплашена от тялото на Брадуел, от неговите птици. Но въпреки това му казала: „Не ни оставяй“. Въздухът бил пропит с миризма на смърт, изгорена коса и кожа. Небето сивеело, затулено с пепел.
- Имаше слънце, но небето беше цялото покрито с облаци от прах, сякаш се мръкваше - спомня си Брадуел.
А самата тя може ли да си спомни нещо толкова просто? Ще й се да можеше. След хилядите слънца беше насъпил мрак, траещ дни наред.
Брадуел останал заедно с леля си в гаража, който бил обгорял и разнебитен, но иначе странно непокътнат - с наредените вътре овъглени кашони, изкуствената коледна елха, лопатите и инструментите. Чичо му берял душа, но въпреки това се опитал да обясни на жена си как да го освободи от машината. Говорел за някаква болторезачка и подемна макара, която можели да закачат на тавана. Но жена му не знаела къде да потърси помощ. Всички наоколо били изчезнали или загинали, умиращи или погребани живи. Тя се опитала да храни мъжа си, но той отказал да яде.
На изпепелената морава Брадуел намерил умряла котка, сложил я в една кутия и се опитал да я съживи, уви напразно. Леля му била пресипнала и задъхана, а може би и леко превъртяла. Била замаяна и отмаляла, погълната от болката от собствените си рани и изгаряния и от мъката по мъжа си, който умирал бавно пред очите й.
За един момент Брадуел потъва в мълчание, свежда очи към пода, след което поглежда отново към Преша.
- Но един ден започна да я умолява. Прошепна й: „Включи двигателя. Хайде, включи го“.
В стаята цари пълно мълчание.
- Тогава тя взе ключовете от колата и ми кресна да изляза от гаража. Послушах я.