Преша усеща, че й се вие свят. За да не залитне, опира ръка на циментовата стена. След това вдига поглед към Брадуел. Защо им разказва тази история? Толкова е потискащо. Играта на спомени би трябвало да е начин за вдъхване на надежда, за подаряване на спомени, каквито Преша обича да събира и в които има нужда да вярва. Но защо точно този спомен? Каква полза от него? Тя обхожда с поглед хората около себе си. За разлика от нея никой от тях не изглежда ядосан. Лицата им излъчват спокойствие. Неколцина дори стоят със затворени очи, сякаш искат да си представят всеки един детайл от картината. Въпреки че това е последното, което иска Преша, всичко е пред очите й - ятото птици, мъртвата котка, залостеният под колата мъж.
Брадуел продължава с разказа си:
- Тя завъртя ключа. Чух пухтенето на мотора. А когато леля ми не се появи, реших да вляза вътре. Тогава видях кръвта и восъчнобялото лице на чичо ми. Леля ми се беше свила в ъгъла на гаража. Аз взех минералната вода, сложих малко пари в брой в една чантичка и я закопчах на кръста си. След това се върнах у дома, в къщата на родителите ми, цялата опожарена, и намерих сандъка, скрит в една стая със защитени стени. И тогава, влачейки сандъка подире си, се върнах обратно в потъналия в мрак свят и се научих да оцелявам.
Тъмните му очи пробягват по лицата на хората.
- Всеки от нас има своята история. Това ни го причиниха те. Няма никакъв външен агресор. Целта им беше да предизвикат апокалипсис. Да настъпи краят. И сториха нужното това да се случи. Всичко беше дирижирано - кой влиза вътре и кой остава навън. Имаше списък с избраните. Но ние не бяхме сред тях. Оставиха ни тук, за да умрем. Те искат да ни заличат от лицето на земята, искат да заличат миналото, но ние няма да им го позволим.
Това е краят. Никой не ръкопляска. А Брадуел просто се обръща и отключва сандъка.
Хората от публиката се нареждат на опашка и един по един се приближават почтително и поглеждат вътре. Някои от тях пъхат ръка в сандъка, изваждайки от там листове хартия - цветни или пък черно-бели. Преша не може да отгатне какво е това. Много й се иска да разбере какво има в сандъка, но сърцето й се блъска силно в гърдите. Трябва да се махне оттук. Забелязва Горс, който разговаря с група хора в ъгъла на стаята. Това, че е жив, я радва, но изобщо не иска да знае какво се е случило с Фандра. Трябва да се махне оттук веднага. Тя пристъпва към задната част на помещението и започва да дърпа разнебитената стълба, която се разгъва надолу. Тръгва да се изкачва нагоре. Но тогава в подножието на стълбата се появява Брадуел:
- Не си дошла тук заради събранието, нали?
- Разбира се, че съм тук заради него.
- Нямаше никаква представа за какво ще говорим.
- Трябва да вървя - отвръща Преша. - Не съм усетила кога е станало толкова късно. Обещала съм да...
- Щом си знаела за събранието, тогава какво има в сандъка?
- Листове с картинки, такива неща.
Той я дръпва за оръфания маншет на панталона и казва:
- Ела да погледнеш.
Тя вдига очи към капака на тавана.
- Щом се затвори, резето се заключва автоматично, отвън и отвътре -обяснява той. - Ще трябва да почакаш, докато Холпърн не го отключи. Единственият ключ е у него.
Той протяга ръка към нея, за да й помогне, но тя пренебрегва жеста, слизайки долу сама.
- Не разполагам с много време - казва тя.
- Няма да те бавя.
Опашката се е стопила. И сега всички държат листове хартия в ръцете си и на малки групи обсъждат изображенията върху тях, в това число и Горс. Той хвърля поглед към нея. Преша кимва, Горс - също. Трябва да поговори с него. Той е застанал до сандъка. А тя и бездруго иска да надникне вътре. Така че тръгва към момчето.
- Преша - казва той.
- Познавате ли се? - пита Брадуел, застанал зад нея.
- Да - отвръща Горс.
- Все още си жив, след като изчезна - казва Преша, неспособна да скрие изумлението си.
- Преша - започва той, - не казвай на никого за мен. Разбра ли?
- Да, разбрах - отвръща тя. - Но какво стана с...?
- Спри - прекъсва я той и тя разбира, че Фандра е мъртва. Смята я за мъртва, откакто бе научила, че двамата с брат й са изчезнали, но едва сега си дава сметка за надеждата, която бе изпитала при вида на Горс, че Фандра е жива, че може да я види отново.
- Съжалявам - изрича тя.
Той поклаща главя и променя темата:
- Сандъкът - казва той. - Върви да погледнеш вътре.
Тя пристъпва към сандъка, минавайки между хората, застанали рамо до рамо. Вълнението в нея расте. Тя поглежда вътре. Сандъкът е пълен с потъмнели от пепел папки. На една от тях е изписана думата „КАРТИ“. На друга - „РЪКОПИС“. Най-горната папка лежи разтворена и вътре се виждат изрезки от списания, вестници и опаковки. Преша стои с отпуснати ръце. Отначало не може да се насили да ги докосне. После тя се отпуска на колене и стиска с ръце ръба на сандъка. А вътре се виждат снимки на хора, доволни, че са отслабнали, и опасали кръста си със сантиметър, кучета със слънчеви очила и шапки за партита. И коли, на чиито покриви са закрепени огромни червени панделки. Има също и ухилени пчелички, „гаранции за възстановяване на парите“ и малки мъхести кутийкии с бижута. Тук-там илюстрациите се протрити или скъсани. Някои от тях имат дупчици от изгаряния и почернели ръбове. Други са посивели от пепелта. Но въпреки това изглеждат прекрасни. Ето такъв е бил животът преди, мисли си Преша. А не какъвто го бе описал Брадуел преди малко. Няма никакво съмнение. Та това са снимки. Истинско доказателство.