Тя протяга ръка и докосва една от снимките. Това е снимка на хора, носещи слънчеви очила с цветни стъкла и насядали в някакъв киносалон. Всички те гледат към екрана, смеят се и похапват нещо от малки шарени картонени кутии.
- Наричали са го 3D. Гледали са плоския киноекран, но с очилата светът изскачал от екрана, сякаш е истински.
Той взима излюстрацията и я подава на Преша. Докато я държи, ръцете й започват да треперят.
- Просто не си го спомням в такива подробности. Невероятно е - тя вдига поглед към него. - Но защо наговори всички онези неща при положение, че разполагаш с тези снимки? Само ги погледни.
- Защото онова, което казах, е истина. „История на сенките“ е истина. Това обаче не е.
Тя поклаща глава.
- Говори каквото си искаш. Аз обаче знам какъв беше животът тогава. Спомням си много добре. Приличаше повече на тези снимки. Сигурна съм в това.
Брадуел се разсмива.
- Не ми се смей!
- Познавам хората от твоята категория.
- Моля? - отвръща Преша. - Ти не знаеш нищо за мен.
- Ти си от онази категория хора, които искат всичко да е постарому, както Преди. Но не можеш постоянно да се връщаш назад. Вероятно дори харесваш представата за Купола. Чисто и просто - едно уютно и приятно местенце.
Преша се чувства така, сякаш я хока.
- Не се връщам назад. Ти си учителят по история!
- Лично аз се връщам назад, за да не повтарям грешките от миналото.
- Като че ли можем да си позволим този лукс - отвръща тя. - Или може би планираш тъкмо това с твоите малки беседи. Да проникнете в редиците на ОСР и да превземете Купола?
Тя лепва силно илюстрацията на гърдите му и се отправя към Холпърн.
- Отключи капака - казва му.
Холпърн я поглежда учудено.
- Моля? Не знаех, че се заключва.
Тя хвърля поглед към Брадуел.
- Мислиш, че е много смешно ли?
- Просто не исках да си тръгнеш - отвръща той. - Нима е толкова лошо?
Тя се отправя забързано към стълбата, а Брадуел тръгва подире й.
- Ето, вземи я - казва той, подавайки й сгънато листче хартия.
- Какво е това?
- Навърши ли вече шестнайсет?
- Още не.
- Това е мястото, на което можеш да ме намериш - обяснява той. - Вземи го. Може да ти потрябва.
- И за какво? В случай, че ми домъчнее за лекциите ти? - отвръща тя. - И, между другото, къде е храната?
- Холпърн! - провиква се Брадуел. - Къде е храната?
- Не си прави труда - спира го Преша и придърпва стълбата надолу.
Но в мига, в който поставя крака си на първото стъпало, той се пресяга и мушва сгънатото листче в джоба й.
- Няма да ти навреди, ако го вземеш.
- Знаеш ли, ти също принадлежиш към определена категория хора - казва му тя.
- И към коя по-точно?
Преша не знае какво да отвърне. Никога не е срещала човек като него. Птиците на гърба му изглеждат неспокойни. Крилата им потръпват под ризата му. Погледът му е мрачен и напрегнат.
- Ти си умно момче. И можеш сам да си отговориш на този въпрос.
Докато тя се изкачва по стълбата, Брадуел извиква подире й:
- Току-що ми каза нещо мило. Даваш ли си сметка? Това беше комплимент. Подмазваш ми се, така ли?
Гневът й кипва още повече.
- Надявам се никога повече да не те видя. Това достатъчно мило ли беше?
Когато стига до върха на стълбата, тя блъска силно капака. Той отхвърчава рязко и се хлопва в дървения под. Всички в стаята се умълчават и вдигат погледи към нея.
По някаква странна причина Преша има чувството, че щом надзърне в стаята отгоре, ще види канапе с бродерия на цветя, яркоосветени прозорци с издути от вятъра пердета, семейство с препасани на кръста сантиметри, което си похапва от една изпечена до златисто пуйка, куче със слънчеви очила, което я гледа с усмивка, а навън кола с панделка на покрива - и може би дори Фандра, която е жива и вчесва своите красиви, златисти коси. Дава си сметка, че никога няма да забрави илюстрациите, които бе видяла току-що. Те ще останат запечатани в съзнанието й завинаги. Както всъщност и самият Брадуел с неговата разрошена коса, с двойния му белег и с всички онези неща, които й наговори. Да му се подмазва, на него? В това ли я обвинява? Но какво значение има това сега, когато знае, че Детонациите са били планирани предварително, че умишлено са ги оставили да умрат?