Но вече е късно. Решението е взето. В момента Партридж не може да си позволи дори най-малкото разколебаване - било то заради Хейстингс, или заради самия себе си. В този миг чува, че вентилационната система се включва, и поглежда часовника си. Изправя се и се изкатерва по късата стълбичка до леглото си. Изважда малка тетрадка, напъхана между матрака и таблата на леглото. Тогава разгръща тетрадката, отбелязва часа, затваря я и я връща обратно на мястото й.
Където и да се намира, без значение дали лежи в калъпа за мумии, подложен на облъчване, дали чака да вземат от него поредната проба, дали е в класната стая, или в спалнята си в пансиона нощно време, той изучава неизменно методичното бръмчене на вентилаторите - приглушеното бучене, чиито вибрации се разнасят из целия Купол на равни интервали от време. Партридж си води записки в една тетрадка, в която би трябвало да отбелязва задачите си и кодиращите сеанси. Преди не обръщаше почти никакво внимание на този шум. Но откакто започна, има моменти, в които е в състояние да долови тихото щракване, миг преди моторите да заработят. И сега вече знае, че системата за филтриране на въздуха извежда извън Купола и че перките на вентилаторите спират в точно определен момент в продължение на три минути и четирийсет и две секунди.
Възнамерява да избяга, защото знае, че майка му вероятно е жива. „Майка ти постоянно създава проблеми.“ Това бяха точните думи на баща му, а откакто Партридж беше откраднал вещите на майка си от Архива за лични загуби, тя му се струва още по-истинска. И ако съществува дори най-малкият шанс тя да е някъде там, тогава той ще я намери.
Партридж се приготвя набързо, като облича панталоните и ризата си, а после нахлузва и стяга вратовръзката. Косата му е толкова къса, че не се нуждае от ресане. А сега трябва да съсредоточи цялото си внимание върху едно-единствено нещо: Лайда Мерц.
Лайда
Кексче
ДОКАТО ПОМАГАШЕ ЗА УКРАСЯВАНЕТО на трапезарията с гирлянди и звезди от златисто фолио, залепени на тавана, Лайда все още нямаше кавалер за танците. Имаше няколко момчета, с които би могла да отиде, но Партридж беше единственият, от когото копнееше да получи покана. А когато това се случи, тя стоеше до малката метална трибуна край спортното игрище в един от онези редки мигове, в които не се намираше под зоркия поглед на някоя от учителките, Лайда си помисли: „Колко хубаво би било, ако времето беше хладно със силен вятър и навъсено небе, като истинска есен“. Но, разбира се, не го изрече на глас. Единсвеното, което каза, беше:
- Да, ще се радвам да отидем заедно! Звучи страхотно! - а след това пъхна ръце в джобовете си, защото дланите й се потяха и тя се боеше, че той може да посегне към тях.
След като тя прие, той се озърна наоколо, сякаш се надяваше никой да не е чул и сякаш беше готов да оттегли поканата, ако опасенията му се бяха потвърдили. Но той каза само:
- Добре тогава. Може да се срещнем направо там.
И ето ги сега, седнали един до друг на застланата с дълга покривка маса. Партридж изглежда съвършено. Очите му имат такъв прекрасен сив цвят, че всеки път щом я погледне, тя има чувството, че сърцето й ще се пръсне. Само дето той почти не я поглежда, въпреки че двамата седят един до друг.
Някъде отгоре се лее музика, всички стари хитове от одобрения списък. Тази, която се върти в момента, представлява меланхолично и малко страховито парче за някой, който следи всяка стъпка и всяка глътка въздух, която другият поема. Песента я изпълва с лека параноя и прекомерна мнителност, още повече, че си дава ясна сметка за дълбочината на деколтето си.
Съквартирантът на Партридж стои облегнат на отсрещната стена и разговаря с едно момиче. Той поглежда към тях и вижда Партридж, който го поздравява с кимване. Хейстингс отвръща с глуповата усмивка и се обръща отново към момичето.