- Казва се Хейстингс, нали? - подхвърля Лайда. Опитва се да завърже разговор, но всъщност няма нищо против да побъбри дори за Хейстингс и може би да намекне, че би могъл да седне по-близо до нея и да шепне на ухото й.
- Това е истинско чудо - отвръща Партридж. - Той няма вроден подход към дамите.
Лайда се пита дали Партридж не притежава вроден подход към дамите, но по някаква причина в момента отказва да използва чара си.
Заради специалния повод, храната с форма на таблетки или патрончета, както ги наричат момчетата от академията, е заменена от кексчета в малки сини чинийки, наредени по всички маси. Лайда наблюдава как Партридж пъха големи парчета кекс в устата си. Чувството е все едно да се задушиш с храна - изключителна рядкост тук. А Лайда яде кексчето си на малки хапки, наслаждавайки се на вкуса му и удължавайки мига на удоволствието.
Отново прави опит да завърже разговор. Този път започва да бърбори за часовете по изкуство, които са любимите й.
- Телената ми птичка беше избрана да участва на следващата изложба в Залата на Учредителите - художествената галерия на учениците. А ти имаш ли часове по изкуство? Чувала съм, че на момчетата не им е разрешено да взимат часове по изкуство, а само по предмети, които намират приложение в реалния живот, каквато е науката. Това вярно ли е?
- Учил съм история на изкуството. Общо взето, ни разрешават да трупаме по малко култура. Но всъщност, каква полза от това да знаем как се правят птици от тел? - отвръща й грубо. След това се обляга назад, скръстил ръце на гърдите си.
- Какво има? Нещо лошо ли казах? - пита тя. След като изпитва отвращение към нея, тогава защо я покани да бъде негова дама?
- Вече няма значение - отвръща той, като че ли я наказва за нещо, което е казала.
Тя набожда кексчето на вилицата си.
- Виж какво - подхваща тя, - нямам представа какво те яде. Но ако има някакъв проблем, просто ми кажи.
- С това ли се занимаваш? Ровиш се в проблемите на хората? Набираш нови пациенти за майка си?
Майката на Лайда работи в центъра по рехабилитация, където изпращат учениците със затруднения в психическата адаптация. Понякога се случва някой от тях да се върне, но в повечето случаи изчезват завинаги.
Лайда се чувства засегната от тази обида.
- Не мога да разбера защо се държиш така. Мислех, че си свестен.
Няма никакво желание да скача ядосана от мястото си, но сега вече не й остава друг избор. Нали току-що му каза, че не е свестен човек. И къде би могла да отиде сега? Тя хвърля салфетката си и се отправя към купата с пунша. Без изобщо да се обръща назад към него.
Партридж
Ножът
ВЪПРЕКИ ЧЕ СЕ ЧУВСТВА ВИНОВЕН, Партридж изпитва облекчение, когато Лайда му обръща гръб. Това е част от плана му. Целта му е ключът, намиращ се в дамската й чантичка. Беше постъпил като истински мухльо с надеждата, че ще я накара да избяга от него, забравяйки чантичката си. На няколко пъти беше на косъм от това да й се извини. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Забравил беше колко е хубава - с нейното мъничко остро носле, луничките и сините очи. И това го свари неподготвен. Защото причината да я покани за своя дама е съвсем различна.
Той извива ръце зад гърба си, измъква връзката ключове от дамската й чантичка и ги пуска в джоба на сакото си. След това блъска ядно стола си назад, сякаш това е част от свадата помежду им, и се отправя към тоалетната, но я подминава и продължава надолу по коридора.
- Партридж! - вижда пред себе си Гласингс, който носи папионка.
- Това е демоде - отвръща Партридж, опитвайки се да се държи възможно най-нехайно. Освен това Гласингс му харесва.
- Доведох си дама.
- Наистина ли?
- Толкова невероятно ли звучи? - пита Гласингс с шеговито намусена гримаса.
- Всичко е възможно с тази папионка - отвръща Партридж.
Гласингс е единственият преподавател, с когото може да се шегува по този начин, а вероятно и единственият възрастен. Поне е сигурно, че не може да се шегува с баща си. Ами ако Гласингс му беше баща? Мисълта проблясва в съзнанието му. Щеше да му каже истината. Всъщност има желанието да му разкаже всичко. Защото по същото време утре вече няма да е тук.
- Смяташ ли да танцуваш? - пита Партридж, неспособен да погледне Гласингс в очите.
- Естествено - отвръща учителят. - Всичко наред ли е?
- Разбира се! - казва Партридж, питайки се с какво точно е събудил подозренията на Гласингс. - Просто съм нервен. Не ме бива много в танците.