- Тук не мога да ти помогна. Понеже съм благословен с два леви крака -казва Гласингс, след което за момент разговорът замира в неловка тишина. И тогава, давайки си вид, че оправя вратовръзката и яката на момчето, Гласингс прошепва: - Знам какво става и това е напълно нормално.
- Знаеш какво става ли? - пита Партридж, придавайки невинно звучене на гласа си.
Гласингс впива очи в него.
- Стига, Партридж. Мога да събера две и две.
Партридж усеща, че му призлява. Нима е толкова прозрачен? Кой ли още е научил за плановете му?
- Знам, че открадна нещата от металната кутия на майка ти в Архива за лични загуби.
Изразът на лицето на Гласингс се смекчава. Устните му се извиват в състрадателна усмивка. - Но това е напълно разбираемо. Просто си искал да си върнеш обратно поне частица от нея. Аз също си взех нещо от една от кутиите там.
Партридж забива поглед във върховете на обувките си. Вещите на майка му. Значи, за това става дума. Той прехвърля тежестта на тялото си от крак на крак и казва:
- Съжалявам. Не съм искал. Стана импулсивно.
- Слушай, на никого няма да кажа - прошепва Гласингс. - Ако искаш да говориш за това, винаги можеш да дойдеш при мен.
Партридж отвръща с кимане на главата.
- Не си сам - подшушва му Гласингс.
- Благодаря.
Тогава Гласингс се навежда към него и му казва:
- Няма да ти навреди, ако се сприятелиш с Арвин Уийд. В момента работи върху нещо в лабораторията и има голям напредък. Умно хлапе, един ден ще стигне далече. Не че искам да ти казвам с кого да дружиш, но той е добро момче.
- Ще го имам предвид.
Гласингс го потупва приятелски по рамото и се отдалечава. В продължение на минута Партридж не помръдва от мястото си. Нервите му са изопнати, макар и напразно. Оказва се фалшива тревога. Налага си да се съвземе. Дава си вид, че е изгубил нещо. Започва да потупва джобовете на сакото си, където са скрити ключовете, и джобовете на панталона си, след което поклаща глава. Дали някой изобщо го наблюдава? После завива в първия по-тъмен коридор, който извежда до спалните помещения. Ала щом свива зад ъгъла, се отправя обратно към Залата на Учредителите. Накрая изважда ключовете на Лайда, избира най-големия и го пъха в ключалката.
Залата на Учредителите е главното изложбено помещение в Купола, понастоящем приютило под покрива си колекция от предмети на тема „Домашен бит“. Партридж изважда писалката-фенерче и плъзга лъча й по наредените една в друга метални мерителни лъжици, по малкия бял хронорметър и по чиниите, обточени по ръба със сложна украса. Лайда е главният отговорник за тази изложба. Ето защо беше избрал точно нея - един предварително замислен ход, за да се добере до ключовете, което звучи по-лошо, отколкото е. Тогава си напомня, че никой не е перфектен. Дори Лайда. Защо прие поканата му? Най-вероятно защото е син на Уилъкс. Факт, помрачил всичките му приятелства. Докато растеше в Купола, никога не беше сигурен дали хората около него го харесват заради самия него, или заради фамилията, която носи.
Светлината на фенерчето отскача от редица предмети, хвърлящи студени отблясъци - витрината с ножовете. Той прокарва пръсти по ключалката и повдига връзката ключове, които издрънчават в мрака. Заради кодирането дрънченето отеква пронизително в съзнанието му като звън на камбани. Той изпробва ключ след ключ, докато най-сетне един от тях не поддава. Завърта го. Чува се леко щракане. Партридж повдига стъкления похлупак.
И тогава чува гласа на Лайда:
- Какво търсиш тук?
Той извръща поглед назад и вижда плавните очертания на роклята и, просто един силует.
- Нищо - отвръща той.
Тя натиска ключа на осветлението и запалва стенните абажури, хвърлящи приглушена светлина. Очите и също заблестяват.
- Дали искам да знам?
- Не мисля.
Тя хвърля поглед през рамо към вратата.
- Ще се обърна на другата страна и ще броя до двайсет.
Очите и се спират на неговите, сякаш иска да му признае нещо. Внезапно у него също се надига желанието да направи признание. В този миг видът и е прекрасен - прилепналата рокля, подчертаваща тънката талия, блясъкът в очите и, прелестната извивка на алените и устни. Усеща, че и се доверява с цялото си същество, макар и сам да не може да си обясни защо. Той кимва, след което тя се обръща и започва да брои.
Дъното на витрината е подплатено с меко кадифе. Дръжката на ножа е от дърво. Той прокарва пръст по острието, което се оказва доста по-затъпено, отколкото би желал. Но все пак ще свърши работа. Затъква ножа в колана си, закривайки го със сакото. След това заключва витрината и се връща при вратата.
- Да вървим - казва на Лайда.