Выбрать главу

„Но защо ще ми изпраща подарък? - пита се тя. - За него съм само една категория - онази категория хора, които искат всичко да бъде както Преди и които харесват идеята за Купола. И какво лошо има в това? Не мечтае ли за това всеки нормален човек?“ Тогава Преша усеща как в гърдите й се надига непозната пареща ярост. Представя си лицето на Брадуел - двата белега, изгарянията, сълзите, появили се в очите му, и как примигва, за да възвърне суровото си излъчване.

Тя извръща очи от неговия подарък и придърпва към себе си пакета от дядо си.

- Искам да знаеш - започва той, - че си мечтая да можех да ти подаря нещо хубаво. Защото заслужаваш.

- Не се тревожи - успокоява го тя.

- Хайде, отвори го.

Тя се навежда напред, разгъва хартията и я отмята с театрален жест. Въпреки че се стеснява да си признае, Преша обича подаръците.

Пред нея стои чифт обувки от здрава кожа, опъната върху полирано дърво.

- Сабо - заявява дядо й. - Измислени са от холандците, също като вятърните мелници.

- Мислех, че мелниците са били за жито - отвръща тя. - И за хартия. Но мелници за вятър?

- По форма приличаха на морски фар - обяснява дядо й. Вече й е разказвал за морските фарове. Израснал е близо до кораби. - Но вместо светлини на върха им имаше перки, които превръщаха вятъра в енергия. Едно време смятаха да ги използват за производство на електричество.

„На кого би му хрумнало да мели вятъра? - мисли си тя. - И що за дума е това сабог81? Нима някой би пуснал обувка в канализацията?“

- Пробвай ги - подканва я дядо й.

Тя поставя сабото на пода и го нахлузва на краката си. Кожата е още твърда, а щом се изправя, Преша установява, че дървената платформа я прави по-висока. Тя не иска да е по-висока. Иска да е ниска и малка. Дядо й заменя старите й обувки с нови, които, изглежда, никога няма да се износят. Дали не очаква, че скоро ще дойдат да я отведат? Че тя ще избяга с тези обувки? Къде обаче? В Руините ли? Или в Разтопените земи? Или може би в Мъртвите полета? Но какво има отвъд тези места? Мълвата разказва за дерайлирали вагони, железопътни линии, прокопани тунели, огромни просторни фабрики, увеселителни паркове - имало е и други освен „Дисни“ -зоопаркове, музеи и стадиони. Едно време е имало и мостове, а един от тях се е издигал над реката, за която се говори, че се намирала на запад оттук. Дали всичко това е унищожено?

- Когато стана на две годинки, на партито за рождения ти ден имаше пони - казва дядо й.

- Пони ли? - пита тя, трополейки с тежките обувки, сякаш е подкована. Облеклото й се състои от развлечени вълнени панталони, чорапи и пуловер. Въ'лната, от която са изплетени дрехите й, идва от овцете, обикалящи на паша извън града, където земята е осеяна с малки туфи жилава трева и редици дървета, ограждащи територията на ОСР, където някои от оцелелите ходят на лов за новия дивеч, крилати твари и рунтави зверчета, които се хранят с изровени от земята грудки и корени или едни с други. Част от тези овце имат само смътна прилика с някогашните овце. Но въпреки деформациите, усуканите и остри като кинжали рога, и месото, което е негодно за ядене, въ'лната си я бива. С тази въ'лна някои от оцелелите си изкарват хляба.

- Но защо точно пони? Какво го правиш?

- То обикаляше в кръг из задния двор, докато децата го яздеха.

Това е първото нещо, което научава за понитата. Дядо й неведнъж й е разправял истории за рождени дни. За сладоледени торти, пиняти[9] и пълни с вода балони. Интересно обаче това откъде му хрумна?

- Родителите ми са взели под наем пони, което да обикаля в кръг?

За нея те са пълни непознати. Всичко, което научава за тях, предизвиква у нея неутолим глад за още подробности.

Той кимва. Внезапно придобива изморен вид, струва й се много остарял.

- Понякога се радвам, че не доживяха да видят всичко това.

Преша не казва нищо, но думите му й причиняват болка. Тя иска родителите й да бъдат до нея. Опитва се да съхрани спомена за определени мигове от живота си, просто за всеки случай, за да може един ден да им разкаже. Знае, че са мъртви, но въпреки това не може иначе. Дори сега през главата й минава мисълта, че ще им разкаже за този ден, за сабото и за вятърните мелници. А ако някой ден ги види отново, което знае, че е невъзможно, ще ги разпита за всичко. Ще научи от тях много истории. Ще ги попита за понито. Надява се, че я наблюдават отнякъде, че виждат всичко това, тъй като знае, че някои религии вярват в живота след смъртта и в неумиращата душа. Понякога изпитва почти физическото усещане, че я наблюдават - майка й или баща й. Но това е само едно чувство. Не може да го сподели с никого, но все пак е някаква утеха.

- Ами другият подарък? Този от Брадуел? - в гласа на дядо й се долавя смесена нотка на закачливост и подозрителност, която никога досега не е усещала.