Последва цял месец на пазарлъци. Голдстоун нямаше нищо против да премине към парична икономика, но на правителствата им липсваше база за данъчно облагане, тъй като населението не получаваше пари. Вайълит изслуша замислено проблема им, след което заяви, че може да се намери решение: ако є отстъпят всички права по разработката на полезни изкопаеми на Голдстоун, тя ще им плаща по десет милиона кредита годишно или десет процента от печалбата си — което се окаже повече като сума. А в случай, че се наемат да є осигурят за начало работна сила от два милиона местни миньори, като броят им постепенно се увеличи до пет милиона, тя ще им плаща заплати по тридесет кредита седмично на работник и малко повече на надзирателите, с което ще създаде база за данъчно облагане. При тези два източника на доходи правителствата биха могли да направят огромен скок, преминавайки към парично стопанство и връщайки си удобствата и придобивките, които до този момент бяха получавали безплатно от Републиката.
Година по-късно мините на Голдстоун работеха денонощно и всеки ден се откриваха нови. Вайълит Гарднър беше толкова богата, колкото не є се беше присънвало и в най-фантастичните є сънища. Само че тя бленуваше не за богатство, а за човешка империя, простираща се от единия до другия край на Спиралния ръкав, и разбираше, че все още є предстои много работа.
И ето, застанала на покрива на неотдавна построената своя административна сграда, тя се взираше в небето към две блещукащи в далечината жълти звезди. Около тях кръжаха две планети — онези, които трябваше да се присъединят към нейната финансова империя. И макар че никога не беше стъпвала на никоя от тях, тя ги познаваше така добре, както познаваше собственото си отразено в огледалото лице — почерняло от слънцето и отслабнало от болестта.
Нямаше да мине много време и те също щяха да я опознаят.
— Покажете Джаланопи на холоекрана — нареди Вайълит Гарднър.
— Изпълнява се… изпълнено! — съобщи компютърът.
Когато изображението се появи, осветлението на тавана автоматично намаля и илюминаторите, гледащи към открития космос, се затъмниха. Вайълит седеше в единия край на дълга хромирана маса, закрепена с магнит към пода на заседателната зала. В другия є край се бяха струпали шестима мъже и три жени.
— Прилича на змия с крайници — отбеляза Вайълит.
— Да, но мисли почти като човек — горчиво подметна Артур Грюнинг. — Ловко старо копеле.
— Да — сухо се съгласи Вайълит, без дори да се опита да скрие презрението си към Грюнинг — той работеше не за нея, а за Републиката, затова моментално беше окачествен като некомпетентен и шпионин. — Доколкото разбирам, успял е блестящо да се справи с вас.
Вайълит достигаше едва метър и шестдесет. Огненочервената є някога коса сега висеше на грозни сиви кичури, а болезненият жълтеникав оттенък на кожата говореше за първите признаци на заболяването на кръвта. Независимо от това всяка нейна проява на гняв и недоволство извикваше ужас у подчинените є.
— Какво можех да направя? — заоправдава се Грюнинг. — Републиката ми връзва ръцете. Нямах пълномощия да предприема каквото и да било, докато „Спирал Арм Дивелъпмънт“ не подпише договора с Републиката за правата и не установи контрол над Каримон. — Той се усмихна. — Бедният дявол представа си няма как стоят нещата.
— Линъс! — обърна се Вайълит към Линъс Ролс, висок слаб мъж с мустаци, който се беше отпуснал небрежно на един стол. Официалният му костюм беше измачкан, а от устните му висеше угаснала цигара. Той работеше с нея вече десет години и единствен в залата не се боеше от нея или поне умееше да скрива страха си.
— Да?
— Разкажи ми за жителите.
— Аз мога да го направя, мадам Гарднър — обади се Грюнинг.
— Предпочитам да го чуя от някой, който е живял с тях няколко месеца, отколкото от човек, изигран още при първата си среща с тях.
— Вече ви обясних… — с раздразнение подхвана Грюнинг.
— Да, да — прекъсна го Вайълит. — Затова не е нужно да го правите отново. Линъс?
— И така — започна Ролс, — ловувах три месеца в северната част на кралството на Джаланопи заедно с Фуентес — точно според инструкциите ви. Дивечът тук е невероятен — имат едно животно, наречено червен хълм, което…
— Животните не ме интересуват, Линъс — прекъсна го тя.
— Извинявайте. — Ролс преглътна и започна пак: — Използвахме няколко от тези змии за оръженосци, готвачи, водачи, разузнавачи и за поддръжка на лагера, с една дума, момчета за всичко, така че познавам някои доста добре. Едно мога да кажа — много са схватливи.