— Наричаш ги змии?
— Фуентес ги нарича така. И знаете ли, те не живеят в колиби или къщи, а се вмъкват пълзешком в тези техни намотани като змия могилки и там спят, а пък ако видите езиците им, направо ще се шашнете. Могат да хванат с език летящо насекомо на трийсетина сантиметра от тях. Гласовете им също са странни — съскащи.
— На вид приличат на хора — забеляза Вайълит.
— Е, аз не бих ги нарекъл хора. Прекарват много време във водата, а и тези техни нелепи къщички… освен това нито един човек не би хапнал това, което ядат тулабетите.
— Разликата изобщо не е толкова голяма — сви рамене тя. — А колко са силни?
— Ами Джаланопи сигурно би могъл за една седмица да вдигне на крак армия от двадесет хиляди души. Колкото до останалите…
— Нямах това предвид — поклати глава Вайълит. — Въпросът ми беше за физическата сила на тези змии.
— Могат да носят доста тежък товар.
— Раменете им изглеждат много тесни и полегати.
Ролс кимна.
— Да, и на мене така ми се струва.
— Добре. Ще им дадем винтовки 975-и калибър.
— Мадам Гарднър, те не могат да се целят с оръжието, което вече сме им давали — заобяснява Ролс. — Никога няма да се научат да стрелят. Да вземем носачите на Фуентес — след като са прекарали години с него, те не разбират, че като натискат спусъка с всичка сила, куршумът няма да полети по-бързо. — Той замълча. — Ще стане така, че ще дадат изстрел, ще пробият огромна дупка в нещо, в което не са се целили, и при отката ще си счупят рамото.
Вайълит го изгледа безизразно.
— Накъде биеш, Линъс?
Той отвърна на погледа є и неочаквано се засмя:
— Никъде не бия, мадам Гарднър. Просто споделям наблюденията си.
— Няма съмнение, че Джаланопи ще поиска от нас оръжие — разсъждаваше тя. — Не виждам причина да не им дадем най-мощното, с което разполагаме.
Тя се обърна към друг свой помощник:
— Мистър Лохмайер, предполагам, че сте получили доклада на геодезистите?
Спретнатият сивокос мъж се изправи.
— Да, мадам Гарднър. Огромни залежи от злато, известно количество платина, много богати медни находища, някои редки камъни… Още не сме открили диаманти, но сме сигурни, че ги има.
— А радиоктивни материали?
— Възможно е на северната тулабетска граница, отвъд планинската верига, да има известно количество уран. Още не сме имали възможност да проучим изцяло местността, но геоложките условия са налице.
— Колко време ще е нужно, докато планетата започне сама да плаща за себе си?
Лохмайер сбърчи чело, обмисляйки различните фактори.
— Не виждам възможност за печалба в близките пет години, мадам Гарднър. Тук трябва да започнем от нулата: няма индустрия, няма търговия, няма космодрум, няма нито жилища, нито елементарни удобства за хората, които ще контролират процеса. Всичко това трябва да се построи или да се достави отвън. В тези планини и водата не достига. Ще се наложи да намерим водоизточник и да го уловим. Но всичко това може да стане при положение, че не срещнем проблеми с организирането на работната сила. — Той поклати глава. — Не, не виждам възможност за някаква сериозна печалба в близко бъдеще, а може дори да се окаже, че прогнозите ми са прекалено оптимистични.
— Този срок никак не е малък, мистър Лохмайер — изрече Вайълит.
— Наистина не виждам как бихме могли да го съкратим, като се имат предвид тукашните условия — отвърна Лохмайер.
— Вие си имате свои срокове, а аз мои — заяви Вайълит, която криеше истината за заболяването си. Макар и да не представляваше непосредствена опасност за живота є, то не можеше да бъде излекувано и с всяка изминала година щеше да подкопава силите є и да я прави все по-малко способна да издържи на лудешкото темпо, с което беше живяла досега. — За мене покоряването на Спиралния ръкав от човека е станало професия и съдба и аз не мога да позволя всяка планета да ни отнема по пет години, докато започне да ни носи печалба.
— С радост ще се вслушам във всяко ваше предложение, как Каримон би могъл да стане платежоспособен в по-кратък срок — съгласи се Лохмайер.
— Много просто — обясни Вайълит. — Ще го отворим за колонизация — ще позволим достъпа не само на фермери, но и на миньори. Ще доставим наше оборудване и ще приемем наши хора на работа, освен това ще дадем възможност на всеки желаещ да придобие свой участък срещу известен процент от печалбата си.
— Какъв процент? — обади се Ролс заинтригуван.
— Да речем, половината.
— Петдесет процента?
— Точно така.
— Интересно, колко ли рудокопачи ще купите по този начин? — изсмя се Ролс.