— Горе-долу по план — отвърна той. — Лошите змии са усмирени, а добрите започват да добиват някаква представа какво могат да си купят с кредитите. Мисля, че до две години вече няма да ни се налага и да внасяме храна — кандидатите за фермери от Колоната са повече, отколкото разчитах. Може би дори след четири-пет години ще сме в състояние да изнасяме зърно.
— Добре! — похвали го Вайълит. — Пирели, Доксус II и Касълстоун винаги ще имат нужда от зърно. Там не расте нищо освен камъни. — Тя направи пауза. — А как приема всичко това нашият приятел Джаланопи?
— Струва ми се, че свиква. В края на краищата той е крал на всичко, което се намира в полезрението му — стига да не гледа в посока на хората — усмихна се Ролс. — А как се развиха нещата на Беламин?
— Не се мина без малко клане, съжалявам, че трябва да го кажа. Важното е, че всичко си дойде на мястото. Е, планетата не е кой знае какво — безкрайни поля, пълни с животни и диваци, които чакат да дойде човекът и да ги култивира. От красотата на Каримон там няма и помен.
— Но вие сте била тук само няколко часа — учуди се Ролс.
— Не е така, Линъс — възрази тя. — Всъщност бях тук миналия месец. Прекарах една седмица в кръстосване на тулабетското царство, съпровождана от вашия приятел мистър Фуентес, който ми беше вместо екскурзовод.
— Не знаех — изненада се Ролс.
— Не е било нужно. Аз често си правя такива излети из моите светове извън разписанието. — Тя се замисли за миг. — Със заплащането на Силите за сигурност, наемането на минно оборудване и откупването на правата по рудодобива от Републиката Каримон вече ми струва повече от два милиарда кредита. Трябваше да видя какво съм купила с парите си.
— И какво?
— Както казах, това е един прекрасен свят. Умерен климат, притегляне, малко по-слабо от галактическия стандарт, чудесни планини и реки, неограничен запас от евтина работна ръка. На Каримон човек може да живее като цар, Линъс. Освен това е много удачно разположен — по средата между Голдстоун и Земята. Можем да направим много повече от обикновеното разграбване на рудното богатство на планетата. Бихме могли да заселим и оживим цялата планета.
— Вие май наистина сте впечатлена? — попита Ролс развеселен.
— И други ще бъдат не по-малко впечатлени — заяви уверено тя.
— Най-напред ще трябва да ги убедите да дойдат и да видят всичко с очите си. Как предлагате да стане това?
— Знаете ли онази река, на която са водопадите Рамзи?
— Да, Каримона.
— Фуентес и аз тръгнахме по течението над водопадите и изминахме почти шестстотин мили. Накрая стигнахме до прекрасна долина, около петнадесет мили в диаметър, заобиколена от три страни с хълмове, топла през деня и прохладна нощем. Реката тече точно през нея.
— И какво?
Тя се усмихна.
— Там ще построя града си.
— Ще построите града си? — изуми се той.
Вайълит кимна.
— Проектът вече е готов. В него ще има всичко за привличане на колонистите, които са ни нужни — модерна болница, театър, опера, та дори и спортен стадион. Тази земя е на фаните, които едва ли ще протестират, защото ще им дадем работа и ще плащаме на вождовете им с някакво оръжие, което не функционира твърде добре.
— Наистина ли възнамерявате да строите град?
— Смятам следващата седмица да започна разчистването на терена за първата сграда.
— И каква ще бъде тя? — поинтересува се Ролс.
— От дълго време вече живея в кабинети и космически кораби, Линъс — отговори тя. — Аз остарявам, губя инерция. Време е вече да се установя на постоянно местожителство. След като построя резиденцията си и є придам завършен вид, ще издигна около нея град, а когато приключа и с това, ще застроя цялата планета около него.
— Ще го повярвам, когато го видя — усмихна се невярващо Ролс. — Колкото до мен, готов съм да прекарам целия си живот тук, само веднъж да уредим нещата с ловната концесия. Но вие… трудно ми е да си представя, че ще се спрете на едно място след всичките тези години.
— Аз умирам, Линъс. Е, не веднага и не много болезнено… Но не е далеч денят, когато вече няма да имам сила да летя все така от планета на планета, преследвайки интересите си. Имам нужда от свят, който да превърна в свой щаб.
— А защо не Голдстоун? Истинската работа се върши там. А от докладите разбирам, че тази планета тук никога няма да произведе метали и скъпоценни камъни в количествата, които произвежда той.
— Аз вече опитомих Голдстоун — отвърна тя. — И научих много от него.
— И сега искате да опитомите още един свят?
Тя кимна.
— Само че този път искам да го направя съвършен.
Атина нямаше вид на типичен колониален град. Вайълит Гарднър беше избрала добре името и беше наела също така добри архитекти. Градът ся-