каш покълна от високите треви в долината и бързо се разрасна около сърцевината — бял, изящен и девствено чист.
Първият проблем бяха животните. Огромните червени хълмове, високи по пет-шест метра и достигащи тегло до дванадесет тона, използваха долината като миграционен път. Вайълит предложи на Фуентес награда за всяко убито животно, но той беше ловец, а не убиец, затова тя трябваше да повика екип от дванадесет души да отърват долината от тази напаст.
Червените хълмове, въпреки огромните си размери, не представляваха сериозна заплаха за хората. Те бяха тревопасни стадни животни, кротки и доверчиви дори когато ги изтребваха поголовно, и само след месец около седем хиляди от тях бяха избити, а останалите напуснаха долината завинаги.
Хищниците представляваха по-сериозна опасност. Беснозъбът — огромно, подобно на котка същество, тежащо около триста килограма, можеше да пробяга половин миля с невероятна скорост и не се боеше абсолютно от нищо. Вечер се появяваха нощните убийци — същества, които се чувстваха еднакво добре и на земята, и по дърветата. Те имаха огромни многофасетъчни очи, които виждаха както по здрач, така и на разсъмване, и рядко издаваха близостта си, докато не се нахвърлеха върху злощастната си жертва. Още през първите три месеца от строителството на града Вайълит изгуби целия си екип по вина на беснозъбите и нощните убийци. Беснозъбите бяха особено опасни. Те си бяха изработили навика да се прокрадват около строителните площадки и да чакат закуската — някой човешки екземпляр — да им дойде на крак. Тя беше на път да поиска нов екип, когато Фуентес, неспособен да отмине предизвикателството, пристигна и остана цял месец, изтребвайки всички беснозъби и нощни убийци в околността, увеличавайки още повече славата си на най-добър ловец на своето време.
Зъбатият плувец и водният кон също създаваха сериозни проблеми на жените фани, които упорито продължаваха да се потапят във водата до кръста, докато се наслаждаваха на ритуалните си бани или черпеха вода за домакинствата си. Не минаваше и седмица, без някое от тези влечуги — зъбатите плувци, да се прокрадне и отвлече жена или дете и рядко се случваше огромният, необуздан воден кон да не нападне канутата на туземците повече от четиридесет и осем часа. Ала хората бяха достатъчно умни да стоят далеч от водата и жертви ставаха само фаните, затова Вайълит нареди да се спре избиването на животните и позволи на амфибиите да се радват на живота. Тя така и не разбра, че построяването на нейния град точно насред пътя на ежегодната миграция на кафявите лосове ще намали броя на минаващото през долината стадо от над един милион глави на някакви си пет хиляди за по-малко от десет години, но дори и да знаеше, разликата нямаше да бъде голяма. Атина се беше превърнала в нейна страст и докато строителството є не завърши, всички останали съображения минаваха на заден план.
Едновременно с Атина тя издигна на около две мили по-нататък, в подножието на хълмовете, Талами — туземски квартал, наречен на името на селото, съществувало на същото място. Тя беше изравнила със земята старото Талами, за да издигне за фаните нов град от четвъртити постройки, подредени в правилни редици, всяка от които разполагаше със собствена канализация и енергийно захранване.
Месец по-късно Вайълит ги събори, защото никой от фаните не искаше да живее в тях — те предпочитаха змиевидните си къщички и землянки. Архитектите є ги изучаваха и се опитваха да ги възпроизведат, но така и не успяха да построят жилище, в което местните биха се съгласили да живеят. В крайна сметка тя просто махна с ръка, а в това време край Атина израсна едно ново Талами, което приличаше като две капки вода на някогашното.
Три дни преди да завърши строителството на четирикорпусния централен градски масив, Вайълит получи вест за първата миньорска злополука. Седемнадесет тулабети бяха погребани живи на шестдесет-седемдесет метра под земята при срутването на една от стените на забоя. Докато се доберат до тях, онези, които не бяха премазани, умряха от задушаване.
Тя отлетя за Мастабони с частния си самолет и се приземи на новопостроената писта, където я чакаше Линъс Ролс.
— Къде стана провал? — попита тя, докато Ролс я придружаваше до близкия сухопътен автомобил. Контролната кула, заобиколена от стадо бързоноги скокливци и тълпа мръсни тулабетски деца, блестеше нова и бяла под лъчите на утринното слънце.
— Мината се срути — обясни Ролс. — Това трябваше да се случи рано или късно. Лош късмет, че стана толкова рано.