— Въпрос на виждане.
— Историята ще докаже, че се заблуждавате, преподобни — отговори тя, борейки се с пристъпа на замайване и гадене, който винаги следваше сутрешния прием на лекарства. — Ние ще дарим тези нещастници с благото на просветеността, технологичния напредък и медицината, а защо не и със собствено управление? Но хората са стигнали твърде далеч и са така разпръснати, че не са в състояние да го правят безплатно. Всяка планета трябва да си плаща и Каримон ще си плати, като ни снабдява с руди и ценни метали.
— Щом мотивите ви са толкова възвишени, защо не почакате, докато се осигури безопасността на мината?
— Защото не се занимавам с филантропия. Каримон вече погълна милиони кредити на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Време е вече да получим някаква възвръщаемост на вложените средства.
— Глупости! Вие имате десетки милиарди кредити в многобройните си банки! Колко би могло да ви струва едно изчакване от месец-два? Какво ще ви навреди, ако се уверите, че нито един тулабет няма да загине в катастрофа, която може да се избегне?
— Моят график е доста по-сгъстен от този на Републиката. Планетата би могла да бъде оазис на човешката цивилизация сред огромната пустош на Спиралния ръкав. Нейното рудно богатство и плодородните є земи могат да я превърнат във водещ свят на този сектор. Предвиждам, че ще дойде ден, когато Атина ще се превърне във финансов и културен център на целия Ръкав. Това е моят блян, преподобни Макфарли, и аз ще го превърна в действителност, преди да напусна живота.
— И месец-два са от такова голямо значение?
— Може би — рязко отговори тя. — Имам да свърша много неща в Спиралния ръкав, а времето единствено не може да се купи с пари.
— А онези хиляди тулабети, които ще загинат заради този ваш блян?
— Аз не съм чудовище, преподобни Макфарли. Разбира се, аз се надявам, че никой няма да загине, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността им. Но ако е нужно шепа туземци да загинат, за да се осъществи съдбата на Каримон, какво пък — така наследниците им по-скоро ще пожънат плодовете на благоденствието.
— Как мислите, дали това ще ги удовлетвори? — запита той с убийствена ирония.
— Едва ли — призна тя.
— Тогава?
— Все пак вие не говорите за хора. Те са чужда раса, която се храни с насекоми, безогледно тормози дребните животни, все още не е открила колелото и лоста и живее в землянки. Вие бихте ли позволили да останат на това стъпало на развитие во веки веков?
— В никакъв случай. Но не бих се опитвал насилствено да им налагам промени.
— Така ли? — изрече тя с неприкрит сарказъм. — Значи ли това, че не се опитвате да разпространявате сред тях словото на нашия Господ Исус Христос?
— Не е същото.
— Разбира се, че не е същото! Защото го правите вие, а не аз. — Тя се усмихна. — Струва ми се, че точната дума за това е „лицемерие“.
— Нямате право! — възмути се Макфарли. — Аз се опитвам да им донеса спокойствие и утешение, а не да ги експлоатирам!
— Това са глупости — извъднъж произнесе уморено Вайълит. — Водила съм този спор и тази битка вече много пъти. — Тя изчака да премине поредният пристъп на главозамайване. — Позволете да ви напомня, преподобни, че откакто сте тук, не сте успели да привлечете към вярата нито един туземец.
— Вярно е, не съм — съгласи се той с отбранителна нотка в гласа.
— Не ви ли е хрумвало, че това е, защото те не споделят човешките ценности?
— Те споделят всеобщото желание да живеят. Това е достатъчно.
— Да живеят, да ядат и да се размножават. Същото правят животните на полето и насекомите, с които тези диваци се хранят.
— Има разлика — възрази Макфарли. — Тулабетите са разумни същества.
— Не, преподобни Макфарли! — заяви Вайълит твърдо. — Те са на нивото на усещанията. Когато им поднесем благата на човешката цивилизация, тогава ще се превърнат в мислещи същества. Ще ги научим да използват мозъците си, да четат и пишат, да работят със сложни машини, да развиват икономика, приемлива и за другите общества, и да обработват земята си, вместо просто да я тъпчат.
— Вие се опитвате да ги превърнете в нещо, което те не са.
— Опитвам се да ги превърна в нещо, което би трябвало да станат един ден и без нашата намеса. И да им спестя безчет поколения, тънещи в невежество, страдания и болести. — Вайълит направи нова пауза. — Ще ги превърна в раса, радваща се на нормална продължителност на живота. Преди да дойдем тук, на цялата планета нямаше нито едно колело, а аз ще ги науча да използват инструменти, за да не им се налага да вършат работата, срещу която така решително възразявате. Те не познават енергията — електрическа, слънчева, ядрена и каквато и да било друга. Аз ще построя язовири и енергийни станции, та и най-отдалеченото село да бъде осветено през нощта. — Тя се вгледа в него над бюрото си. — И щом веднъж направя всичко това, тогава вие може би с по-голям успех ще ги убедите, че си струва да се почита нашият Бог.